— Елате с мен, милейди! — Дейви сграбчи ръката на Скай и двамата побягнаха по палубата. По пътя си трябваше да заобикалят забързани моряци и разхвърлян напосоки такелаж. Скоро стигнаха до капитанската каюта.
Помещението беше изискано, с дъбово писалище, завеси от дамаска и ниша, заобиколена от книжни лавици. На плота на масата все още стоеше красивият сервиз за чай, който се ползваше единствено от капитана. Вероятно бурята и приближаването на непознат кораб бяха прекъснали заниманието му.
— Господ да ви пази, милейди! — извика Дейви. — По-късно непременно ще дойда пак и…
— Не! — прекъсна го тя остро, а след това се усмихна объркана. Щеше да се чувства много по-добре, ако лампата продължеше да свети и вратата останеше незаключена. — Моля те, Дейви, не ме заключвай.
— Добре, милейди, щом като не искате…
— Благодаря ти! А сега върви, Дейви, и Бог да те закриля!
Когато морякът си тръгна, тя се облегна на вратата. Чуваше как стъпките му се отдалечават. Отнякъде долитаха и крясъците на главния помощник. Внезапно по кораба премина тръпка. Тя извика. Някаква сила я запокити право в писалището. Порцеланът се разпиля по пода. Корабът беше улучен от снаряд.
До слуха на Скай долетя писък, изпълнен с болка, а след това „Силвър месенджър“ се разтресе наново. Куки се забиваха с трясък в корпуса като гигантски пипала на зловещ звяр.
Тя потърка с ръка удареното си рамо и предпазливо се надигна. Полата й с втъкани златни нишки се беше закачила на един от резбованнте крака на масата, тя я дръпна рязко и се освободи. В каютата проникваше дим от подпалени корабни платна. Палубата гъмжеше от тичащи, ревящи мъже. Стомана срещаше стоманата, остър мирис на барут се смеси със сивата пелена, обгърнала кораба.
Скай едва дишаше. Изтича до вратата и я открехна. Леден ужас смрази кръвта във вените й — точно пред вратата беше проснат трупът на добрия стар капитан. На палубата все още кипеше битка, но от пръв поглед личеше, че пиратите ще надделеят над екипажа. Страхотният шум я накара да притисне ушите си с ръце, в дълбока скръб за храбрия Холмби и неговите хора тя притвори клепки. Очите й се разтвориха обаче широко, когато до слуха й долетяха женски гласове. Нейните млади камериерки от Ирландия бяха открити. Беси крещеше отчаяно, а Тара издаде само сподавен стон. Скай видя как завлякоха двете момичета насред палубата, под голямото платно. Навсякъде гореше, но стрелбата все още не беше спряла. Уви, не се намери галантен рицар, който да се притече на помощ на девойките — всички мъже на борда бяха заети единствено със своята собствена битка.
— Не, това не бива да се случва! — прошепна Скай и прехапа ужасена долната си устна.
Спасение не се виждаше отникъде. Мрачният ден, стрелкащите се светкавици по небето, приближаващият дъжд, отвратителната воня на овъглена дървесина и опърлена човешка плът — нищо не можеше да спре една групичка пирати, решили да утолят низките си страсти. Тара, момичето с гальовните сини очи и белоснежна кожа, беше хвърлена направо на дъските до някаква кофа за вода. Никой от побеснелите злодеи не чу вика й, изпълнен с болка. Върху двете момичета се нахвърлиха четирима мъже — младеж със светлоруса брада, друг един с изпопадали зъби, по-възрастен сивокос пират и грозен тип с черна коса и зъби, пожълтели от тютюн.
Скай затвори очи и се облегна прималяла на рамката на вратата. Това не можеше да продължава. Но какво да стори? Корабът беше във владение на долни зверове. Злото взимаше връх над Доброто. Тези чудовища щяха да открият и нея. Нима щеше да се спотаи като подплашено зверче, за да я спипат в някой ъгъл? Нямаше ли да е по-добре да загине в бой?
Погледът й се прехвърли върху бюрото на капитана. Там висяха две великолепни дамаски саби. В този момент корабът започна да се клатушка опасно, сякаш морето беше решило да го погълне.
Скай помоли Господ да й прости многобройните й грехове и не на последно място неукротимата й гордост, след което се метна през масата и изскубна едната сабя от ножницата. В ръката си усети стоманата, развъртя острието във въздуха и прецени каква е тежестта на оръжието. След това излетя от каютата, преди още смелостта да я напусне.
В едната си ръка размахваше сабята, а с другата придърпваше полите на роклята. На палубата я посрещна още по-остро противната воня на битката. Толкова много изгорена човешка плът! Навсякъде изпотрошени отломки от дърво, изпочупени крака и ръце, пламнали корабни платна! Тя преглътна, сподавяйки изкушението да припадне при вида на загиналия капитан, чийто празни очи се бяха вторачили в небето, разкърши рамене и прекрачи храбро мъртвеца. До този момент никой не се беше сетил за нея в бясната въртележка на палубата. Но скоро, съвсем скоро щяха да я открият.