Бетина настръхна. Защо баща й винаги говореше така, сякаш тя въобще не присъстваше в стаята и беше нещо маловажно? Обичаше баща си, но понякога — всъщност почти винаги — той я вбесяваше и й се искаше да се разкрещи.
— Сега свободна ли съм, папа? — тихо попита Бетина.
— Да, да — нетърпеливо махна с ръка баща й. — Казах ти всичко, което трябва да знаеш.
Девойката излезе от салона. Едва не се изсмя. Нима това бе всичко, което трябваше да знае? Да, съобщиха й името на нейния бъдещ съпруг, информираха я къде живее и че след Нова година ще се омъжи за него. Това беше всичко. Е, поне баща й не я бе омъжил веднага, след като излезе от манастира. Трябваха му три години, за да й намери подходящ съпруг, мъж, който вероятно щеше да увеличи богатството му.
Тя се втурна нагоре по стълбите. Беше ядосана на баща си, че я заставя да се омъжи за мъж, който живее толкова далеч. Щеше да се озове в непозната земя, сред непознати хора и тази мисъл я плашеше. Сърцето й бе изпълнено с мъка и болка, защото трябваше да се раздели с майка си. Единствената й радост бе, че Мадлен щеше да бъде с нея, нейната скъпа Мади, която обичаше почти толкова, колкото и майка си.
Преди да отиде в стаята си, Бетина се спря пред съседната врата и тихо почука. Чу се гласът на Мадлен и девойката отвори вратата и влезе. Стаята бе просторна и уютна. Отиде до прозореца и седна на стола до Мадлен.
Тъй като Бетина не заговори, а остана загледана в пустата улица, Мадлен се усмихна и остави ръкоделието си настрани.
— Баща ти вече ти каза, така ли? — нежно попита тя.
Бетина бавно се извърна към жената, която я бе отгледала от бебе и която навремето се бе грижила и за майка й. Мадлен бе навършила петдесет и пет години и макар да бе напълняла, все още беше пъргава и жизнена. Кестенявата й коса бе прошарена, но това придаваше мекота на лицето й и хармонираше с топлите й очи.
— Значи си знаела — безучастно пророни Бетина. — Защо не ме предупреди, Мади?
— Ти също знаеше, скъпа моя. От три години очакваше този миг.
— Да, но не знаех, че ще трябва да пресека океана. Не искам да напускам Франция — отвърна младото момиче и почувства как гневът отново се надига в гърдите й. — Ще избягам!
— Няма да направиш подобно нещо, млада госпожице! — скара й се Мадлен и размаха пръст срещу нея. — Ще трябва да се примириш с решението на баща си и да бъдеш доволна, че ти е избрал чудесен съпруг. Той ще ти даде прекрасни деца и, ако Бог пожелае, ще доживея да ги видя как растат.
Бетина се усмихна и се облегна назад. Мадлен беше права. Щеше да се примири с този брак, защото нямаше друг избор. Вече не бе малкото момиченце, което се сърдеше и избухваше, когато нещо не станеше според желанието й.
Беше весело и щастливо дете до момента, в който започна да се пита защо баща й не я обича. Беше твърде малка, за да разбере това, не знаеше, че той винаги бе мечтал за син — наследник на богатството му и името му.
Бетина се превърна в непокорно и твърдоглаво момиче и баща й я изпрати в манастир. Тя го намрази, че я бе отделил от дома й, от майка й и от Мади, ала през годините, прекарани в манастира, монахините я научиха да се контролира, научиха я на подчинение и търпение и когато се върна вкъщи, вече не проявяваше негодувание към баща си. Престана да изпитва съжаление към себе си и се отказа от желанието да спечели одобрението му. Имаше любовта на майка си и на Мади. Беше се научила да се радва и да бъде благодарна за това, което има.
ВТОРА ГЛАВА
Преди вечеря Жизел Верлен отиде в стаята на дъщеря си, за да поговори насаме с нея. Все още бе разстроена от мисълта за предстоящия й брак.
— Опитах се, скъпа! Положих отчаяни усилия да разубедя баща ти в намерението му да те изпрати толкова далеч… — каза тя нервно, като чупеше ръце, нещо, което правеше винаги, когато беше разстроена.
— Всичко е наред, мамо. Отначало се разстроих само защото трябва да замина толкова далече от Франция. Очаквах, че баща ми скоро ще уреди брака ми, така че този годеж не бе изненада за мен.
— Е, за мен беше изненада! Андре го е уговарял от месеци, но едва миналата нощ благоволи да ми го съобщи. Направил е избора си, без изобщо да се замисля, че те изпраща при мъж, когото не познаваш.
Жизел крачеше неспокойно из стаята, сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, мамо? — осмели се да попита Бетина.
— Да… — отвърна Жизел на английски със силен френски акцент.
Родителите й предпочитаха да говорят на английски, тъй като повечето от съдружниците на баща й бяха англичани. А след като Бетина бе научила този груб език в манастира, баща й настояваше в дома им да се говори на английски.