Жизел се колебаеше и Бетина заговори, за да наруши тягостното мълчание.
— Ще ми липсваш ужасно, мамо. Ще те видя ли някога отново? — с надежда попита тя.
— О, разбира се! Ако твоят съпруг не те доведе във Франция, за да ни посетиш, аз ще убедя Андре да заминем за Сен Мартен — Жизел погледна дъщеря си и в тъмнозелените й очи проблесна безпокойство. — О, Бетина, толкова съжалявам! Исках сама да си избереш съпруг. Ако Андре ми бе позволил да те заведа в Париж, там може би щеше да срещнеш някой млад мъж, когото да обикнеш и който да е достатъчно богат, за да спечели одобрението му.
— Граф Де Ламбер е богат мъж, нали? — попита дъщеря й.
— Да, но ти никога не си го срещала, Бетина. Не знаеш дали ще го обикнеш и дали ще бъдеш щастлива с него. А единственото, което искам, е да бъдеш щастлива.
— Но папа е избрал граф Де Ламбер и той се е съгласил да ме вземе за съпруга, нали? Той виждал ли ме е?
— Да, преди една година. Ти беше в градината, когато графът пристигна и пожела да те види отдалеч. Ти си много красива, Бетина, и сама можеш да намериш някого, с когото да прекараш живота си. Но баща ти не допуска дори мисълта за това и за него няма значение дали ще бъдеш щастлива, или не.
— Но нали така е било винаги, мамо? Аз не съм очаквала нещо друго — сломено отвърна Бетина, въпреки че се питаше защо трябва да е така.
— Ти винаги си била прекрасна дъщеря и аз искам да прекараш живота си с мъжа, когото обичаш. Струва ми се, че сега е време да ти кажа нещо, макар да се боя да не ме осъдиш.
— Какво е то, мамо?
— Знаеш, че моят баща ми избра Андре за съпруг, когато бях на четиринадесет години. Аз, както и ти сега, бях готова да го обикна. Но една година след сватбата разбрах, че това никога няма да стане. Андре искаше син, а аз не можех да забременея. Бях самотна и никой освен Мадлен не ме обичаше. Но тя не можеше да ме предпази от гневните изблици и недоволството на Андре. Започнах да правя дълги разходки из града, за да успокоя наранената си душа. Тогава срещнах един моряк, ирландец, с огненочервена коса и весели зелени очи. Корабът му бе в пристанището за ремонт. Беше решил да посети родителите си, които живееха близо до Мортан, но вместо да замине, остана тук. Срещахме се всеки ден и накрая станахме… любовници.
— О, мамо, звучи толкова романтично!
Жизел облекчено се усмихна. Дъщеря й не бе шокирана от неочакваната й изповед.
— Да, наистина беше романтично. Райън остана три месеца в Аржентьой и почти непрекъснато бяхме заедно. Това бяха най-щастливите месеци в моя живот и спомените за тях са най-скъпото, което имам. Обичах го с цялото си сърце и той живее в теб, Бетина, защото ти си плод на нашата любов. Той е твоят истински баща.
— Значи папа… той е мой втори баща?
— Да, скъпа моя, той ти е втори баща. Исках да узнаеш за щастието, което успях да открадна преди толкова много години, за единствената любов, която съм имала. Исках да знаеш… в случай, че не обикнеш граф Де Ламбер. Искам да си щастлива, Бетина, но ако се окаже, че в брака ти няма любов, не се чувствай виновна, ако я откриеш някъде другаде.
Жизел избухна в ридания, а дъщеря й се приближи и нежно я прегърна.
— Благодаря ти, мамо. Благодаря ти, че ми разказа това. Вече не се страхувам да замина за Сен Мартен. Ще се опитам да бъда щастлива в брака си и да обикна граф Де Ламбер. А кой знае, може и да не се наложи да се опитвам, може да го обикна от пръв поглед.
— О, ще се моля за това, скъпа моя!
Бетина се отдръпна от майка си и се усмихна.
— Значи аз съм половин ирландка, така ли? Папа… искам да кажа Андре, знае ли? Затова ли не ме обича?
— Андре не е от мъжете, които показват чувствата си. Той вярва, че ти си негова дъщеря, макар да искаше син. Лекарите ми казаха, че няма да мога да имам други деца, заради усложненията след твоето раждане. Понякога може би го е яд, че не си момче, но по свой начин те обича. За съжаление никога не ти го е показвал и аз знам, че това те правеше нещастна.
— Прекарах по-голяма част от живота си да се опитам да заслужа одобрението и любовта на Андре, а се оказва, че той не ми е истински баща — каза девойката замислено. — Търсила съм обич не там, където трябва.
— Съжалявам, Бетина. Трябваше да ти кажа още, когато беше малка, но не можах. Не е лесно да се признае подобно нещо. Много се страхувах да не се родиш с огненочервена коса като на Райън; но за щастие си наследила моята коса и променливите очи на баща ми. Понякога тези очи ти създават затруднения, защото не могат да скриват чувствата ти и се променят, според тях. Например сега те са тъмносини. Винаги са такива, когато си спокойна и щастлива.