— Шегуваш ли се?
— Не, скъпа. Ето, сега се промениха и вече са тъмнозелени — Жизел се засмя. — Знам, че не е много приятно да разбереш, че не можеш да прикриваш истинските си чувства, но очите ти винаги те издават.
— Но защо никога не съм го забелязала? Винаги съм мислила, че очите ми са сини.
— Защото, когато си разстроена или ядосана, ти никога не се поглеждаш в огледалото. Тогава заприличваш на истинския си баща. Започваш да крачиш нетърпеливо напред-назад и не можеш да си намериш място. Наистина си наследила много неща от Райън.
— Винаги съм се питала защо съм толкова висока, не приличам нито на теб, нито на Андре. Райън висок ли беше?
— Да, много висок. Беше толкова красив! Имаше избухлив характер и беше твърдоглав като всички ирландци и като теб. Но не бива да се тревожиш за очите си, скъпа. Много малко хора забелязват подобни неща и ти винаги можеш да кажеш, че очите ти се променят от светлината.
— Защо не си заминала с него, мамо? Защо си останала тук и си се отказала от щастието си?
— Райън трябваше да се върне на кораба си, а аз не можех да замина с него, още повече, когато разбрах, че съм бременна. Беше обикновен моряк и макар това да нямаше никакво значение за мен, той искаше да забогатее, преди да ме отведе със себе си. Обеща ми, че ще се върне, и аз дълго чаках, докато накрая изгубих надежда.
Бетина си помисли, че навярно майка й никога няма да узнае истинската причина, и се натъжи.
— Той знае ли за мен?
— Да… и толкова много ми се искаше да те види, да разбере какво прекрасно дете има.
След като майка й излезе, Бетина седна пред тоалетната масичка и се взря в огледалото. Чудеше се защо граф Де Ламбер я е избрал за съпруга. Предполагаше, че не е грозна, може би дори беше хубава, но не смяташе, че е красива, както майка й бе казала. Носът й бе малък, имаше овално лице, челото й обаче не бе достатъчно високо. Кожата й бе бяла и гладка, без никакви недостатъци, но светлорусата й коса бе съвсем права.
В манастирското училище се отличаваше от другите момичета и те често й се подиграваха за високия ръст и правата коса. Беше много слаба и нямаше едри гърди и меки, заоблени форми. Това, което я вбесяваше, бяха бедрата й. Те бяха дълги, но толкова слаби, че тя се срамуваше от тях. Думите на майка й, че е красива, я зарадваха, макар да знаеше, че не са истина. Майка й я харесваше и я смяташе за красива, защото я обичаше. Толкова щеше да й липсва!
Нейната изповед не я бе шокирала, всъщност чувстваше облекчение. Беше чувала от прислугата и знаеше, че е копеле. Но никой освен майка й не го знаеше. Искаше й се Райън да се бе върнал при майка й и се питаше какво ли е станало с него. Ако беше жив и се върнеше при майка й след всичките тези години, двамата можеха да дойдат да живеят при нея на остров Сен Мартен.
— О, Бетина, прекалено много мечтаеш — прошепна тя. — Трябва да слезеш на земята. Заминаваш, за да се омъжиш за един непознат и трябва да му станеш добра и покорна съпруга. Е, може би не много покорна — тя се засмя. — Скоро ще се омъжа, а дори не знам как изглежда бъдещият ми съпруг! Може да се окаже дебел и нисък или някой противен старец. Трябва да попитам мама как изглежда граф Де Ламбер. Може пък да е млад и хубав. А освен това ме иска за съпруга. Не бива да го забравям.
Тя се прозя и още един път се взря в чистите си сини очи, тъмни и блестящи като сапфири.
— Мама сигурно се е пошегувала с мен. Как е възможно очите да променят цвета си?
Бетина стана и се отправи към леглото с четири дървени колони, покрито с набран светлорозов балдахин. Мушна се под копринените завивки и отметна дългата си коса, която се спусна като златист водопад до пода. Беше развълнувана, в главата й се въртяха различни мисли и измина доста време, преди да заспи.
ТРЕТА ГЛАВА
— Бетина, събуди се!
Щом чу гласа на майка си, Бетина бързо отвори очи, но сетне неохотно си спомни кой ден е днес. Днес тя щеше завинаги да напусне дома си.
— Казах на онзи глупави слугини да те събудят по-рано тази сутрин — продължи Жизел. — Знаех си, че няма да ми обърнат внимание. През последния месец всичко в къщата е с главата наопаки. Чудя се как изобщо успяхме да свършим навреме с подготовката за сватбата — тя замълча и погледна дъщеря си. Очите й се напълниха със сълзи. — О, Бетина, този месец измина толкова бързо. Ти наистина ще ме напуснеш, за да започнеш самостоятелен живот.
— Но ти ми каза, че няма да се разделим завинаги.
Бетина спусна дългите си слаби крака от леглото.