— Кога смяташ да отплаваш?
— Утре сутринта.
— Каза ли на Бетина?
— Не, още не сме оставали насаме, но…
— Сега е моментът, да й кажеш — прекъсна го Жюл, когато видя, че Бетина слиза по стълбите. — Ще ви оставя сами.
Тристан се обърна и я видя. Мисълта да я напусне внезапно му се стори абсурдна, но вече бе взел решението си.
Когато го видя, лицето й светна от радост, а Тристан взе ръката й и я поднесе към устните си. След това я поведе към любимото им място — дивана пред камината. Реши, че ще е по-добре да й го каже направо, преди да се е разколебал и да е променил решението си.
— Утре сутринта ще отплавам за Испания, Бетина. И преди да ми възразиш, ще ти кажа, че това е нещо, което трябва да направя. Трябва да видя Бастида мъртъв, преди да се установя на острова.
— Значи няма да бъдеш тук, когато детето ти се роди?
Тристан се изненада, че тя толкова лесно прие новината.
— Не, но това е една от причините, поради които искам да замина. Не мисля, че ще мога да понеса да те гледам как страдаш и се измъчваш.
— Ще ми липсваш, Тристан — опита се да се усмихне младата жена, — но и през последния месец също ми липсваше. Може би така е по-добре. Дълго ли ще отсъстваш?
— Да, но детето ще запълва времето ти и месеците ще се изнижат, без да усетиш. Когато се върна, ще те отвлека от собствената си къща, за да се любим.
— Този път ще чакам с нетърпение да ме отвлечеш! — засмя се Бетина.
— Аз също, малката ми. Само тази мисъл ще ми помогне да издържа.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Бетина с нищо не показа мъката си, докато се сбогуваше с Тристан, но когато корабът му напусна заливчето, тя избухна в сълзи.
Чувстваше, че този път Тристан ще отсъства дълго и сигурно щяха да минат месеци, преди да се завърне. Младата жена знаеше, че любимият й няма да намери покой, докато не открие дон Мигел де Бастида, но тя се страхуваше, че Тристан може и да загине.
Мислеше за дон Мигел и тайната, свързана с него. Попита Жюл, но той не й каза нищо. Стигна до извода, че навярно дон Мигел е отговорен за белега върху лицето на Тристан, ала можеше ли Тристан да мрази толкова силно някого само заради един белег, който почти не се забелязваше?
Сякаш в отговор на мислите й, на втория ден след заминаването на Тристан, корабът на испанеца навлезе в малкия залив. Всички бяха изненадани, когато той се появи на входа на къщата, заобиколен от десетина въоръжени мъже.
Бетина тъкмо се канеше да се качи в стаята си, когато дон Мигел влезе. Ужас скова сетивата й. Кейси седеше до масата и мигновено скочи, готов да се бие, въпреки че не беше въоръжен. Жизел гледаше госта с широко отворени от страх очи, тъй като не се усъмни в целта на посещението му.
Дон Мигел свали шапката си и се поклони на Жизел.
— За мен е удоволствие да ви видя отново, мадам — каза на френски той.
— Кой сте вие, мосю? — сърдито попита Кейси, преди съпругата му да успее да отговори.
— Дон Мигел де Бастида — отговори испанецът без да се усмихва.
— Бастида! Значи вие сте този, който Тристан търси толкова упорито?
— Да, и аз дойдох, за да сложа край на това — Дон Мигел извади сабята от ножницата и се огледа. — А сега, кажете ми къде е младия мъж, който желае смъртта ми?
— Закъсняхте. Тристан отплува преди два дни и ще отсъства най-малко месец — отвърна Кейси.
— Хайде, мосю — нетърпеливо рече дон Мигел, — нима трябва да претърся целия остров, за да го открия? Корабът му е в залива и той трябва да е тук.
— Този кораб е мой! — гневно викна Кейси. — Нямам причина да ви лъжа, Бастида, и не ме е грижа за разправията ви с Тристан!
Бетина бавно се изправи и привлече вниманието на испанеца.
— А, мадмоазел Верлен. Виждам, че не сте успели да избягате.
— Вече не желая да бягам, мосю — отвърна младата жена, опитвайки се да говори спокойно.
— Пиер ще бъде разочарован — Дон Мигел се втренчи в големия й корем. — Тристан ли е бащата?
— Това не ви засяга! — избухна Кейси.
Бастида се изсмя.
— Да, горкия Пиер, ще бъде много разочарован. Но стига за това! Нямам намерение да стоя тук, докато Тристан се върне — погледна Бетина и се усмихна, но тъмносивите му очи останаха студени. — А вие, мадмоазел, бързо съберете нещата си. Ще дойдете с мен.
Жизел извика ужасена, а лицето на Кейси почервеня от ярост.
— Няма да позволя да отведете дъщеря ми!
— Вашата дъщеря? Мислех, че нейният баща е умрял.
— Той не й беше истински баща, аз съм баща й!
— Много интересно, но това няма значение — Дон Мигел кимна към хората си да хванат Кейси. — Тя ще дойде с мен и аз съм сигурен, че Тристан ще я последва. Имам малка резиденция в Санто Доминго и там ще чакам Тристан. Не се тревожете, нищо лошо няма да се случи с вашата дъщеря. След като се справя с Тристан, ще я отведа в Сен Мартен.