Выбрать главу

— Аз нося неговото копеле, което не го интересува. Знам, че когато родя, Тристан се готви да ме отпрати, заради друга жена. Аз му омръзнах и след като вече не бях обект на желанията му, не виждах защо да се опитвам да бягам. Островът е наистина райско място за живот.

— Ако всичко това е истина, защо вашият баща не ви отведе от острова?

— Той смята да го направи веднага, след като родя и възстановя силите си.

— Не ви вярвам, мадмоазел Верлен — каза Бастида и подозрително я изгледа.

— Ще ми повярвате, като се уверите, че Тристан няма да дойде за мен. А когато се уморите да го чакате, мосю, какво смятате да правите с мен?

— Ще направя подарък на Пиер и ще ви заведа при него.

— Разбирам — прошепна младата жена и сведе поглед.

Кейси нямаше да се опита да я освободи, за да не изложи живота й на опасност, а Тристан нямаше да се върне до края на годината. А дотогава тя щеше да живее в Сен Мартен с Пиер и Тристан нямаше да иска да я види. Никога не се бе чувствала по-нещастна и отчаяна.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Бетина беше затворничка в малката къща в Санто Доминго. Резиденцията на дон Мигел се намираше извън града, а най-близкият съсед бе на повече от миля. Къщата бе заобиколена с високи каменни стени.

Външната врата бе винаги заключена, а прозорците бяха закрити с дървени жалузи. Бетина знаеше, че има малък вътрешен двор, но нито веднъж не й бе позволено да излезе на разходка. През деня можеше спокойно да се движи из къщата, но тя предпочиташе да стои в стаята си, вратата на която се заключваше през нощта.

Стаята й бе малка, но приятно обзаведена, а леглото — голямо и много удобно. В единия ъгъл имаше изящен бюфет, а до леглото имаше кресло с кадифена тапицерия и малка тоалетна масичка. На стената имаше голяма дървена лавица, върху която бяха подредени няколко книги и множество статуетки от мрамор, нефрит и слонова кост.

Но всеки изминат ден Бетина се чувстваше все по-потисната и нещастна. Виждаше дон Мигел само на вечеря, а през деня той отиваше на пристанището, за да наблюдава пристигащите кораби. Младата жена се страхуваше, че Тристан няма да дойде. Измъчваше се и от мисълта, че не може да го предупреди, ако случайно се появеше в дома на испанеца.

Изминаха три седмици, откакто дон Мигел я бе довел в къщата си. Наближаваше краят на септември, а с това и времето за раждане.

Няколко пъти Бетина си помисли, че този час най-сетне е настъпил, тъй като имаше силни болки в кръста.

Миналата вечер дон Мигел каза на Бетина, че ще освободи слугите, за да се позабавляват в града.

Испанецът злорадо бе добавил, че съжалява, загдето тя няма да може да се развлече и ще трябва да остане сама в къщата.

Една сутрин, след закуска, я прониза толкова остра болка, че тя застина неподвижно. След като болката отмина, младата жена се облече с треперещи пръсти, като се молеше прислужниците да са още в къщата. Отиде в кухнята, но там нямаше никого. Провери и в другите стаи, но те също бяха празни. Когато влезе в спалнята на дон Мигел, в гърдите й се надигна неописуема паника — бе напълно сама.

Вече не се съмняваше, че раждането е започнало, защото болката отново я прониза и почувства как по краката й потече топла течност. Разбра, че водите й се изтекли. Вдигна ризата си, но тя вече бе мокра. Не се страхуваше от раждането, но се ужасяваше, че ще трябва сама да се справи с всичко. Защо точно днес трябваше да ражда, когато всички бяха излезли?

Довлече се до един стол и седна изнемощяла. Припомни си ужасните викове на Малома, докато раждаше, ала последвалата контракция я накара да се опомни. Надигна се и отиде да провери дали случайно вратата или някой от прозорците не са отворени. Трябваше да излезе от къщата, трябваше да потърси помощ! Ала скоро разбра, че надеждите й са напразни. Стопли вода и я занесе в стаята. Намери чисти чаршафи за леглото и чисти ленени кърпи, с които да увие бебето. Откри един нож и го почисти — с него щеше да отреже пъпната връв — и най-накрая облече чиста риза. Движенията й бяха бавни, защото контракциите бяха начесто и болките бяха много силни. Следобед къщата вече се огласяше от виковете и стенанията й.

Бетина чу, че входната врата се отваря и по тялото й се разля облекчение. Най-после идваше някой и тя нямаше да бъде сама. Опита се да стане от леглото, но този път контракцията бе толкова силна, че младата жена изпищя пронизително.

Внезапно вратата на стаята се отвори и дон Мигел връхлетя с почервеняло от гняв лице. С два скока се намери до леглото й и преди Бетина да успее да проговори, силно я удари през лицето. Тя се свлече назад, но не издаде стон. Гордостта не й позволяваше да покаже болката си пред този човек.