— Лъжлива кучка! — извика дон Мигел и стисна юмруци. — Той е тук… Тристан е тук!
— Това… не е възможно — заекна младата жена. — Той е…
— Не искам да слушам повече лъжи! — Той се обърна и излезе от стаята, ала Бетина чу виковете му от съседната стая. — И като си помисля, че бях започнал да вярвам на лъжите ти, да вярвам, че той никога няма да дойде! Проявих небрежност и сега е твърде късно за капана, който бях замислил. — Испанецът се върна в стаята с тънко въже в ръка и диво се огледа, сякаш търсеше нещо.
— Но откъде сте сигурен, че е Тристан? — запита Бетина обезумяла. — Вие… вие сигурно грешите!
Дон Мигел я погледна със смесица от раздразнение и страх в очите.
— Видях го на улицата. Описанието напълно отговаряше, а когато се приближих, един мъж го извика по име. Те разпитваха къде живея. Много е умен твоят Тристан. Не е хвърлил котва в пристанището, както очаквах, а е скрил кораба си някъде край брега и незабелязано се е промъкнал в града. Нямам време да събера хората си и сега ще трябва сам да се срещна с него!
Бетина го изгледа с празен поглед. Тристан беше на острова. Но как беше възможно? Би трябвало да е на другия край на света. И защо, Господи, трябваше да дойде точно сега, когато раждаше и не бе в състояние да му помогне?
— Можете да не се срещате с него — бързо рече Бетина. — Можете да напуснете къщата, преди той да дойде.
— Веднъж и завинаги ще сложа край на тази история. Аз съм силен мъж и отлично владея шпагата. Никога не съм бил побеждаван, няма да бъда и днес.
Той я сграбчи за китките и я измъкна от леглото. Повлече я към голямата дървена лавица. Младата жена го погледна изумена, когато започна да я привързва към нея.
— Какво правите? — попита тя.
— Искам да бъда сигурен, че няма да се промъкнеш изотзад и да ми забиеш ножа в гърба.
Бетина бе забравила за бебето, но острата болка отново й напомни.
— Не можете да направите това! — ужасена изкрещя тя. — Болките ми започнаха от сутринта и аз скоро ще родя…
Не можа да продължи, тялото й се вцепени от силната контракция и тя извика. Опита се да притисне ръка към корема си, но дон Мигел бързо я сграбчи и я завърза над главата й. Лавицата застрашително се наклони напред.
— Това е чудесно… не бих могъл да се надявам на нещо по-добро — злобно се изсмя Бастида. — Виковете ти ще отвлекат вниманието му и ще го превърнат в лесна плячка за мен.
— За Бога, позволете ми да легна — прошепна Бетина с разширени от ужас очи.
— Намерих само това въже, а то е твърде късо и няма да мога да те завържа за колоните.
— Но аз не мога да ви причиня нищо в това състояние! Всеки момент бебето ще се роди! По-добре заключете стаята, но ми позволете да легна.
— За съжаление съм изгубил ключа и нямам време да го търся. Освен това не възнамерявам да рискувам живота си заради една жена. Пък и ако вратата е отворена, виковете ти ще се чуват по-силно и ще ми помогнат да победя Тристан.
— Но… моето бебе може да умре! Отвържете ръцете ми! Кълна се в Бога, че няма да ви сторя нищо лошо, моля ви, пуснете ме! — Сълзи потекоха по страните й и тя умоляващо го погледна.
— Не! Още по-добре, ако бебето умре. Не искам някой друг да ме преследва до края на живота ми — безмилостно отвърна дон Мигел и излезе от стаята.
Единственото, което й оставаше, бе да се моли Тристан да дойде по-скоро, да убие дон Мигел и да я освободи, ала може би вече бе твърде късно, защото болките следваха една след друга и тя знаеше, че съвсем скоро ще роди.
Младата жена се опита да извие ръцете си, за да разхлаби въжето, но усилието й бе напразно. Хрумна й да опита да събори лавицата, но се страхуваше, че ако падне, може да нарани бебето.
Отново я прониза остра болка и тя извика. Усети как между гърдите й се стичат струйки пот. Погледна към ведрото с вода до леглото и съзря ножа, който бе приготвила, за да отреже пъпната връв на бебето. Трябваше да го забие в сърцето на дон Мигел.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
След дълго разпитване по улиците на Санто Доминго, Тристан най-сетне разбра къде се намира къщата на Бастида.
Бе наел един стар кон и това само усилваше раздразнението му. Знаеше, че Бастида сигурно му е приготвил капан, но не искаше да рискува живота на Бетина и бебето. Жюл му бе казал, че трябва да отиде сам и не му оставаше нищо друго, освен да се подчини.
Наближаваше залез слънце, когато пристигна в дома на испанеца. Къщата изглеждаше необитаема, но когато Тристан натисна дръжката, вратата се отвори. Младият мъж предпазливо влезе в коридора и се огледа, но наоколо нямаше никой.