— Какво желаете, младежо?
Скорик пристъпи към него, погледна момчето, изправено на вратата, и тихо, както му беше наредено, каза:
— Смъртта чака, не издържа вече.
Каза го — и се уплаши. Ами ако не разбере? Ако попита: „Какво чака?“ А Сенка не знае.
Но дългокосият не попита нищо подобно, а вместо това любезно и тихо помоли спътника му:
— Господин Цаца, бихте ли били така добър да скриете лика си зад вратата.
Скорик разбра, че по този начин заповяда на момчето да изчезне, но то не загря и остана да стърчи на вратата.
Тогава Цайса пусна ястреб от десния си ръкав, в смисъл ножче — и то кааато хрясна в касата точно до ухото на Цаца. Момчето излетя навън.
Очилатият внимателно погледна Скорик. Очите му зад стъклата бяха светли, студени, същински ледчета. Той извади от джоба си хартиено квадратче и го подаде. Пак така тихо, любезно:
— Вземете, младежо. Предайте, че ще намина днес към седем и нещо… Впрочем почакайте — обърна се към вратата и викна: — Ей, господин Шести, тук ли сте още?
Цацата отново се показа на вратата. Значи имал два прякора, не един?
Той подсмръкна и предпазливо попита:
— Да не ме замериш пак?
Цайса отговори неразбираемо:
— Разбирам, нежният Парни е старомоден в наши дни2. Кога ни е рандевуто, тоест схватката с Вампира?
Цаца-Шести обаче го разбра. Рекоха, че в шест-седем, каза.
— Благодаря — кимна чудноватият човек. И се обърна към Сенка: — Не, към седем няма да мога. Предайте й, че ще мина след осем и дори след девет.
Обърна му гръб и пак се загледа в иконостаса. Скорик разбра, че разговорът е приключен.
Върна се за по-напряко през хитровските дворове. Мислеше си: какви хора! Как Княза с такива орли няма да е пръв московски бандит. Какво ли не би дал, да е с тях в свърталището, свой сред свои.
След „Хитровски переулок“, където край площада дремеха надничарите, Сенка спря под една изсъхнала топола и отвори хартиеното пакетче. Беше му любопитно какво ли толкова скъпоценно има вътре, че Смъртта беше готова да му даде петарка.
Бял прашец като захарин. Близна го — сладни, но не е захарин, захаринът е много по-сладък.
Не забеляза кога се появи Ташка.
Сеня, вика, да не се друсаш?
Скорик чак сега загря. Разбира се, че е наркотик, ясно. Затова зениците на Смъртта са като черна нощ. Значи това било…
— Той не се ближе, а се шмърка през носа — обясни Ташка.
В този ранен час не беше докарана и изрисувана, а с торба в ръка — сигурно беше ходила до дюкяна.
— Недей, Сенка — рече. — Ще си разкапеш мозъка.
Но той все пак взе щипка от прашеца, пъхна го в едната си ноздра и шмръкна с всичка сила. Майчице! От очите му рукнаха сълзи, скъса се да киха и да се сополиви.
— Видя ли, тъпчо? — сбърчи нос Ташка. — Казвам ти, недей. Я по-добре кажи какво имам на главата си.
И си сочи косата. А в косата й втъкнати маргаритка и още две цветя, незнайни за Сенка.
— Какво-какво, селска ливада.
— Не е ливада, а са три послания. Майоранът означава „мразя мъжете“, маргаритката — „равнодушие“, а зюмбюлът — „сърдечно предразположение“. Вървя например с някой клиент, от когото ми се гади. Втъкна си майоран, показвам му презрението си, а той, дръвникът, не подозира. Или сега стоя с теб, в косите си нося зюмбюл, защото сме приятели — и тя наистина остави в косата си само зюмбюла, за да зарадва Сенка.
— Добре, равнодушието за какво ти е?
Очите й блеснаха, тя облиза напуканите си устни.
— Като се влюби в мен някой ухажор, ще ме почерпи бамбона, ще ми носи разни гердани. Аз няма да го пъдя, защото може и да ми хареса, но и гордостта си трябва да запазя. Ще си втъкна маргаритка, нека страда…
— Какъв ухажор? — изпуфтя Сенка и затъна прашеца по предишния начин. Пъхна си го в джоба, а там нещо издрънча — зеленият гердан, дето го сви от китаеца. Та се присети: — Искаш ли без никакво ухажорство да ти подаря гердан? — измъкна наниза и го размаха пред носа й.
Ташка светна.
— Ау — вика, — каква красота! И цветът ми е най-любимият, нарича се „смарайда“. Наистина ли ми го подаряваш?
— Взимай, не ми се свиди.
И й го даде, не е кой знае каква загуба — седемдесет копейки.
Ташка моментално си сложи гердана, целуна Сенка и се понесе към къщи да се види в огледалото. А Скорик се втурна към „Яузки“ булевард. Смъртта откога го чака!
Показа й отдалеч пакетчето и пак го прибра в джоба си.
Тя вика:
— Хайде сега! Дай го бързо!
Очите й насълзени и гласът й трепери.
А той:
— Да бе, как не. Какво ми обеща? Пиши на Княза бележка да ме вземе в шайката.
Смъртта се хвърли към него, искаше да вземе силом пакетчето, но къде ти — Сенка й избяга покрай масата. Поиграха си малко на гоненица, тя се примоли: