— Дай, не ме мъчи.
На Скорик му дожаля: колко е красива, а също е нещастна. Без прашеца е за никъде. Помисли си също: може Княза за такива важни неща да не слуша женски акъли — дори от най-обожаваната си любовница? Но не, браточките разправяха, че Княза нищичко не й отказвал — от най-дребните неща до най-големите.
Докато се чудеше да й даде ли наркотика или не, Смъртта изведнъж се умърлуши, седна до масата, подпря чело и с уморен вид каза:
— Мътните те взели, зверче. Все тая, ще пораснеш, ще се увълчиш.
Изстена тихичко, сякаш нещо я заболя. После взе листче, написа нещо с молив и му хвърли бележката:
— Дръж, да ти се не види.
Той я прочете и не повярва на късмета си. На листчето пишеше с едри букви:
Княз, вземи момчето. То е точно каквото ти трябва.
Как Сенка се прояви
— На мен ли ми трябва? Че за какъв дявол си ми ти?
Княза яростно потърка трапчинката на брадичката си, парна Сенка с черните си очища — оня притрепера, но не биваше да се предава.
— Тя рече: върви, Скорик, не бери грижа, непременно ще си от полза за Княза, нали знам — тъй ми каза.
Мъчеше се да гледа големия човек нормално, безстрашно, а му трепереха мартинките. Зад гърба на Сенка се беше събрала цялата шайка: Цайса, Цаца-Шести, двамата с еднаквите сурати и още един зурльо (като че беше онзи, дето хъркаше с револвера). Май само сакателника безкрак го нямаше.
Княза живееше в странноприемница „Казан“ — в края на калидора, по който по-рано беше минал Сенка. От стаята с осквернения иконостас, където Цайса забиваше ножките, се върви още малко, завива се и там имаше стая и спалня. Спалнята мярна през открехнатата врата (спалня като спалня: легло, застлано с цветна кувертюра, на пода се валя топуз — бодлива стоманена ябълка с верига, друго нищо не се вижда), но стаята му беше забележителна. На пода — голям персийски килим, мек донемайкъде, сякаш стъпваш по горски мъх, покрай стените — ракли с дърворезба (кой знае какви богатства пази вътре!), на огромната маса редици купешка водка и коняк, сребърни чашки, наяден пушен бут и буркан с кисели краставички. Княза току бъркаше с цяла ръка в буркана, вадеше от краставичките и така сочно хрупаше, че на Сенка му потекоха лигите. Лицето му, макар красиво, беше бая подуто и подпухнало. Явно доста пиеше и дълго си отспиваше.
Княза обърса ръка в копринената си непрепасана блуза и пак взе бележката.
— Да не е полудяла? Не знае ли, че съм напълнил тестето? Аз съм Краля, нали така?
Сгъна пръст, а Цайса каза:
— Скоро ще имаш титли колкото царя император. Ти си Княз, в бандата — Крал, скоро ще станеш и Туз. С Божията милост Тузар Всемосковски, Крал Хитровански, Княз Запиянски.
Това „запиянски“ прозвуча много дръзко според Сенка, но Княза хареса шегата и се разцвили. Останалите също се разхилиха. Самият Сенка не разбра какво му е смешното, но за всеки случай и той се подсмихна.
— Да стана туз, пък ще редим — Княза остави бележката на масата и продължи да прегъва пръсти, окичени с пръстени: — Имам за Дама Смъртта, нали така? Ти, Цайс, си Вале, Сланината е Десетка, Боцмана е деветка, Шантав е Осмица, Щурав е Седмица, този маляк мога само за Шестица да го взема, ама си имам шестак. А, Цацо?
— Ми — отговори одевешното момче.
Сега Сенка разбра за какво говори Княза. Момчетата разправяха, че при истинските крадци, които държат на законите, шайката се нарича „тесте“, всяко тесте включва пълен кумплект. „Кумплект“ означава осем апаши, всеки със своето си положение. Главният е „крал“, той си има гадже, на техния език — „дама“, после е „валето“ — нещо като пръв помощник; плюс останалите бойци от десетка до шестица. А повече от осем души няма в шайките, така си е открай време.
Обърна се към дългокосия с нараснала почит. Гледай го ти, вале. Валето не само е дясната ръка на краля, ами в колодата обикновено е пръв в убийствата. Сигур затуй се казва вале, че поваля хората.
— Нямаме вакантности — рече Цайса неясно както винаги, но Скорик разбра: в шайката нямат свободни места, това иска да каже.
Странна работа, Княза сякаш не бързаше да разкара гостенчето. Седеше и се чешеше по темето.
— Два шестака — каква ще е тази колода? Как ще погледне Опщността по случая? — въздъхна Княза. — Ох, Смърте-Смъртушке, какво правиш с мен…
И по тази въздишка Сенка внезапно разбра, че Княза може и да мърмори, но не смее да пренебрегне желанието на Смъртта, макар да е голям герой. Скорик се окуражи, опъна рамене и загледа без страх апашите: сами си решавайте заплетения случай, нямам нищо общо. Смъртта отговаря.