Цацата му намигна: излез за малко.
И в коридора му пошепна, подсмърчайки:
— Знам добре мястото. Там има една барачка, да идем да се скрием!
— Ами ако ни видят?
— Ще ни заколят като нищо — безгрижно махна с ръка Цацата. — За такива неща при нас прошка няма. Ма да не ти пука, няма да ни видят. Казвам ти, барачката е чудна. Ще се зарием в сеното и никой няма да ни усети, а ние всичко ще виждаме.
Сенка се уплаши, заколеба се. А Цацата плю на пода и рече:
— Както искаш, Скорик, решавай. Но аз да бягам. Докато се туткат, ще ги изпреваря.
Сенка тръгна с него, къде ще ходи. Да не е мома да се плаши. А и му се щеше да види какво ще стане: не е всеки ден апашки сблъсък, дето ще определи кой да е туз в Москва. Такъв късмет не се пада всекиму.
Не се наложи да тичат, разбира се — Цацата просто така се изрази. Той, апашинът, беше въшлив с пари. Излязоха на „Покровка“, взеха файтон и подкараха към Лужники — извън града. Цацата притури към платата на кочияша рубла отгоре, за да кара бързо. За двайсет и три минути стигнаха по крайбрежната улица — Цацата гледаше сребърния си часовник.
Коровий луг беше ливада като ливада: жълта трева, репеи. От едната страна оттатък речицата стърчаха Воробьовите възвишения, от другата страна беше Новодевичия манастир с бахчите.
— Ей тук ще е сблъсъкът, другаде няма къде — посочи Цацата утъпканата пръст, където се събираха четири пътеки. — Няма да е в тревата, там е пълно с говежди фъшкии, ще си омажат патъците. А барачката е къде е.
Барачката беше вехта, да я духнеш — ще падне. Скована някога за сено, явно дните й бяха преброени. От голото място дотам бяха десетина-петнайсет крачки.
По стълбата се качиха на тавана със старо, миналогодишно сено. Свиха се в сеното. Дръпнаха и стълбата, за да не се досети някой и да реши да провери.
Цацата пак си погледна часовника и рече:
— Пет и три минути и половина. Още почти два часа. Да направим едни карти — залог половин рубла?
И измъкна тесте от джоба си. От страх Сенка не си усещаше ръцете и краката, тръпки го побиваха, а този карти ще шляпа!
— Нямам пари.
— Тогава на перкане по челото. Само че леко, без номера, че главата ми е слабото място.
Тъкмо раздаде картите — и се чуха гласове. Отзад, откъм жепето, идваше някой.
Цацата залепи око на една пролука и пошепна:
— Ей, Скорик, я глей!
И Скорик погледна.
Трима заобикаляха барачката, на вид апаши, но непознати на Сенка. Единият висок, широкоплещест, с малка остригана глава; другият с нахлупен до очите каскет, но дори и така си личеше, че носът му е окапал, третият — нисък, с дълги ръце, със закопчано сако.
— Ах, гадината — пошепна Цацата право в ухото на Сенка. — Какво е намислил! Катилската!
Мъжете влязоха в барачката, така че се наложи да ги гледат вече през пропукания таван. И тримата легнаха на земята и се покриха със слама.
— Кой е гадина? — тихо попита Сенка. — Какви са тия?
— Вампира е гадина, гнида нещастна. Тия са негови бойци, от неговата колода. Едрият е Сопата, шестак. Безносият е Клюна — осмица. А малкият е Йошка, валето. Сега я закъсахме. Ще избият нашите.
— Защо да ги избият? — стресна се Сенка.
— Йошка за ръкопашен не става, няма сила, но от леволверт стреля без грешка. По-рано е бачкал в цирка, там е гасил свещи с куршуми. Щом са взели Йошката, значи ще стане пукотевица. А нашите са с голи ръце, ще дойдат без ютиите. И няма как да ги предупредим…
От тази вест на Сенка му затракаха зъбите.
— И к’во ще правим?
Цацата също цял пребледня:
— Знам ли…
Така седяха, разтреперани. Времето се точеше бавно, сякаш направо беше спряло.
Долу беше тихо. Само веднъж драсна клечка и замириса на тютюнев дим, веднага някой изсъска: „Стига бе, Сопа, изрод такъв, да не искаш да ни подпалиш всичките? Убих те!“
И пак тишина.
После, когато до седем часа оставаше съвсем малко време, нещо прещрака.
Цацата показа с пръсти, че дръпват предпазителя.
Ужас!
Два кабриолета пристигнаха до голото място едновременно от двете страни.
На капрата на единия, луксозен, с червен лак, беше седнал Цайса — с шапка, пясъчножълт костюм с жилетка, с бастунче. Княза с цигара се беше изтегнал на кожената седалка. И също нагласен: небесносиня риза, препасана с ален колан.
В другата каляска, по-скромна от първата, но също лъскава, на капрата беше седнало едно женище с ръце като пушени бутове, главата й овързана с шарена забрадка, от която напираха тлъсти червени бузи. Отпред под жилетката й сякаш бяха затъкнати две тикви — Сенка никога не беше виждал такова гръдно изобилие. А Вампира също като Княза седеше отзад. Доста никакъв на вид: жилав, плешив, окото му тънко, змийско, косата му на мазни фъндъци. Няма вид на орел, не може да се мери с Княза.