Йошка се върти, иска да хвърли момчето, но не може. Сенка мучи, със зъби му къса ухото.
Нямаше дълго да издържи, разбира се, но Цайса вдигна бастуна от земята, тръсна го, дървото отлетя, а в ръката на валето блесна нещо дълго стоманено.
Цайса подскочи към Йошка — сгъна единия си крак, другия опъна, като пружина се разтегна и целият стана изведнъж дълъг като змей. Уцели Йошка с желязото право в сърцето и онзи веднага спря да размахва ръце, свлече се и притисна под себе си Сенка. Той се измъкна изпод падналия и взе да гледа какво ще последва.
Успя да види как Княза се измъкна от лапите на Сопата, засили се и заби глава в брадичката на Манка — онази си седна на задника, поседя малко и се просна. А Княза вече се беше вкопчил в гърлото на Вампира, двамата се претърколиха от утъпканата пътека в тревата и там бясно се разлюляха сухите стъбла.
Сопата понечи да се хвърли на помощ на краля си, но Цайса го застигна — лявата ръка зад гърба, в дясната дългия нож — джик-джик във въздуха. И от стоманата капят червени капки.
— Не си отивай ти — нареждаше, — върни се. Отдавна любя те безкрай. Със ласки огнени и нежни… ще те зарадвам и сломя.
Този стих беше познат на Сенка — от една жална песен.
Сопата се извърна към Цайса, замига, заотстъпва. А Клюна като по-бърз веднага отхвърча встрани. Княза с Вампира пак се изтърколиха на голото място, но сега вече личеше кой е победител. Княза беше омаломощил врага, хвана го с ръка за гагата и взе да му удря тимберицата в земята.
Оня хрипти:
— Стига, стига. Ти победи! Аз съм помияр.
Това е една специална дума. Който се нарече така при сблъсък, не е редно повече да бъде бит. Не е по закон.
Княза за назидание му заби още два юмрука, а може би и повече — Скорик не видя. Той беше клекнал до Цацата и гледаше как от черна дупка на слепоочието му изтича нещо тъмно. Цацата беше абсолютно мъртъв — Йошка му беше строшил черепа с оръжието си.
После цели четири дни „старците“ решаваха да се брои ли този сблъсък. Решиха да не се брои: Вампира беше действал катилската, разбира се, но и Княза се беше изложил: валето му дошло с желязо, а и две момчета се криели наблизо. Засега Княза не става за туз, така отсъдиха. Нека временно Москва остане без апашки цар.
Княза беше бесен, пиеше безспир и заплашваше да натика Вампира в миша дупка. Онзи никакъв не се мяркаше, ближеше някъде рани след нападението на Княза.
Цяла Хитровка гърмеше за лужниковската схватка.
За Сенка настъпиха, може да се каже, златни дни.
Сега той беше шестак на Княза, тоест вече съвсем законно. От колодата заслужи за доблестта си добро положение и пълна почит, да не говорим за отношението на хитровските браточки.
Сенка отскачаше до тях по три пъти дневно уж по важна секретна работа, а всъщност просто да се пофука. Целият гардероб на Цацата остана за него: панталон от английско сукно с ръбове, ботуши от шевро, куртка „буланже“, шапка капитанка с лачена козирка и сребърен часовник с ланец и сребърно черепче. Хлапаците от цялата махала тичаха да стиснат ръка на героя или поне отдалече да го видят, да го чуят какво разказва.
Проха, който по-рано поучаваше Сенка и виреше нос пред него, сега го гледаше в очите и тихо, да не чуят другите, го молеше да го уреди някъде шестак, ако ще и в най-скапана колода. Скорик го слушаше снизходително, обещаваше да помисли.
Ах, чудно беше.
Само дето още нямаше пари, но се надяваше на предстояща плячка.
И скоро дойде време за първа акция.
Как Сенка участва в истинска акция
Княза получи сведение от сигурен човек, слуга от търговския хотел „Славянски“ в Бережки. От град Хвалинск бил пристигнал богат калмик-джамбазин заедно със свой служител да купува расови коне за хергелето. Калмикът носел пълна кесия мангизи, но трябвало да се действа незабавно, защото утре, в неделя, отива на конското тържище и може да похарчи там всички пари.
Късно вечерта се качиха цялото тесте на три кабриолета и потеглиха. Отпред Княза с Цайса, после Сланината с близнаците и последни Боцмана и Сенка. Те щяха да вардят и да наглеждат конете, та ако стане напечено, да препуснат веднага.
Докато хвърчаха през Червения площад и по „Воздвиженка“, по „Арбат“, Скорик така го сви стомаха, сякаш му се ходеше по нужда. А после, като загромоляха по моста, страхът от гаден стана изведнъж весел, както в детските години, когато баща му го закара за първи път на празнуване на сирница — да се спуска по дървената пързалка.