Боцмана още от потеглянето беше радостен, не млъкваше. Ех, викаше, Кострома, ще го правим на кайма. Или: ех, Полтава, жива-здрава. Или: ех, Самара, фърлихме зара.
Знаеше много най-различни градове, някои Сенка чуваше за първи път.
Хотелът беше скучен, приличаше на барака. Светлините още в девет и нещо бяха угасени — търговците рано лягат, а и пазарен ден е утре.
Стигнаха до железопътните складове, скочиха от кабриолетите. Разбираха се без думи, всичко беше уговорено предварително.
Сенка пое юздите, събра трите кабриолета един до друг, в центъра — Боцмановия. И даде на Боцмана юздите. В неговите ръце конете ще кротуват, те са умни — усетят ли силата, стоят мирно. А конете на Княза са особени — никой не може да ги настигне, летят като вихър, чудо коне.
Та Боцмана седи на капрата, пуши лула, а Сенка едвам издържа: ту от едната страна се разтъпква, ту от другата. Вече хич не го е страх, но го е яд и му е криво. Все едно е излишен.
Прекоси до единия ъгъл, после до другия — да погледне дали има някаква заплаха.
Наоколо пусто, тихо.
— Чичо Боцман, къде се бавят?
Боцмана съжали шестака.
— Хайде — вика. — Какво да киснеш тук, млад-здрав. Тичай да видиш как се граби плячка. Погледни и бягай обратно да ми разкажеш как се убиват калмици.
Сенка се учуди:
— А не може ли просто да му вземат парите? Задължително ли е да го убият?
— Зависи колко са — обясни Боцмана. — Ако не са много, няколко стотака, може и да не го убиваш, копоите няма много-много да разследват. Но ако са хилядарки, по-добре е да го премахнеш. Търговецът срещу парите си ще обещае на куките голяма награда, та да преровят земята. Бягай, Скорик, спокойно. Аз тук и сам ще се оправя. Ех, досега да съм там, ако имах крака.
Сенка не чака втора покана. Така се забърза, че дори не мина през портите, а направо прескочи оградата.
Влезе във вестибюла, гледа: на тезгяха лежи човек с дълга риза и охка от страх. Закрил е главата си с ръце, раменете му се тресат. До него се прозява Сланината с цигулка в ръка (така се нарича леворверта по апашки: цигулка, барабан или гайда).
Онзи на тезгяха помоли жално:
— Не ме убивайте, господа бандити. Не съм ви видял, веднага зажумях. А? Бъдете така снизходителни, не ми отнемайте живота. Аз съм семеен човек, православен. А?
А Сланината с половин уста:
— Не бой се. Ако си кротък, ще те пожалим — а на Сенка рече: — Интересно ли ти е? Иди гледай. Нещо много се забавиха.
После мина по дълъг коридор. От двете страни врати. В предния край стоеше Шантавия, в задния Щуравия (или обратно — Сенка още не различаваше много-много братята). Също с цигулки.
— Идвам да погледам — каза Скорик. — С едно оче.
— Гледай — светна с белозъба усмивка Шантавия (или Щуравия).
В този момент една от вратите взе да се отваря. Той я ритна с крак и ревна:
— Само на врата ша ми станеш!
Иззад вратата някой заврънка:
— Кой фюлиганства там? Имам нужда да ида до клузета.
Шантавия изцвили:
— Карай в гащите. Ако дигаш шум — ша та пушна през вратата.
— Мили Боже! — ахна гласът оттатък. — Да не е нападение. Няма нищо, момчета, трая си — и ключът щракна.
Шантавия пак се захили (май все пак беше Щуравия — той вечно е ухилен до ушите). Показа на Сенка с леворверта открехнатата врата насред коридора — там е.
Скорик отиде, надзърна.
Видя двама мургави, теснооки, вързани за столове. Единият беше съвсем стар, на около петдесет, с козя брадичка, хубав кариран панталон, с копринена жилетка и златен ланец на джобчето. Сигурно джамбазинът. Другият — млад, без брада и мустаци, с басмена непрепасана блуза — явно служителят.
Княза се разхождаше между вързаните, размахваше топуза.
Сенка отвори още малко вратата — къде е Цайса?
Онзи се занимаваше с нещо чудновато: с ножа. Изваден от бастуна (нарича се шпага), цепеше пухената завивка на леглото. Хвърчаха пера и перушини.
— Изчерпа ми се фантазията — каза Цайса. — Къде ли са скрили кесията тези приятели на степите?
Княза кихна — сигурно му беше влязла перушинка в носа.
— Стига, Цайс, не се поти — спря се пред служителя и го хвана с лявата ръка за косата. — Сами ще си кажат. К’во ще речеш, жълтур, ще дробиш ли? Или ще гризнеш желязната ябълка? — и размаха топуза пред мутрата на служителя (но тя не беше жълта, а бяла-побеляла, сякаш посипана с креда).
А Цайса, напротив, спря да размахва желязото, сипна си бял прах на нокътя (кока, сети се Сенка) и отметна глава. Скорик се смръщи — сега ще се разкиха още повече от Княза, но Цайса само зажумя, а когато пак отвори очи, те бяха мокри и лъскави.
Калмикът служител облиза устни, също побелели, и каза: