Къде ще ходи. Сведе глава, сбърчи вежди и й разказа — накратко, но честно, без да крие нищо. И завърши така:
— Виновен съм пред теб. Изложих те. Ти гарантира за мен пред Княза, пък аз, нали виждаш, излязох нищожество. Не ставам за апаш. Мислех се за ястреб, а излязох проскубан врабец.
И едва след като приключи, я погледна. Тя беше толкова сърдита, че на Сенка съвсем му призля.
Помълчаха някое време. После тя каза:
— Аз съм виновна пред теб, Скорик, че те пуснах при Княза. Бях като в несвяст — и рече не на Сеня, а сякаш на себе си, поклащайки глава: — Ох, Княже, Княже…
— Не е Княза, а Цайса — обясни той. — Цайса закла калмиците… Нали ти казах…
— От Цайса какво може да се очаква, той не е човек, а звяр. Но Княза в началото беше човек, аз помня. Дори исках да го…
Сенка така и не разбра какво е искала, защото в същия миг на вратата се почука по някакъв особен начин: чук-чук, чук-чук-чук и още два пъти чук-чук.
Смъртта подскочи:
— Ей го! За вълка говорим. Я ставай бързо. Ако те види, ще те убие. Хич няма да го спре, че си маляк. Страшно е ревнив.
Скорик направо се издуха от дивана, дори не се обиди за „маляк“.
Попита притеснено:
— Къде? През прозореца ли?
— Не, трудно се отваря.
Той се втурна към една от двете врати, които белееха една до друга.
Смъртта вика:
— В банята — не. Княза е чистофайник, винаги първо влиза в банята да си мие ръцете. Давай натам — и му сочи другата врата.
Сенка хич не се подвоуми — и в напалена печка би скочил, само и само да не се мярка пред очите на Княза. А онзи пак чука, по-силно.
Влетя в някакво стайче като килер или дори долап, само че бяло, с кахлени плочки. До стената на пода имаше голяма порцеланова саксия, също бяла.
— Какво е това? — попита Сенка.
Тя се смее:
— Ватерклозет. Нужник с канализация.
— Ами ако му се доходи по нужда?
Стана й още по-смешно:
— По-скоро ще пукне, но няма пред дама да влезе в нужник. Той е Княз!
Хлопна вратата и отиде да отвори. Сенка я чу как викна:
— Идвам, идвам! Какво си се разтропал!
После чу гласа на Княза:
— Защо си се залостила? Нали не залостваш?
— Откраднали са ми кърпа от антрето, някой е влизал през нощта.
Княза вече беше в стаята.
— Сигурно е някой пришълец, чужд. Хитровските няма да посмеят. Нищо, само да кажа — и ще ти върнат кърпата, ще открият крадеца — и жална му майка.
— Хайде сега, за една кърпа. Беше стара, щях да я хвърлям.
После разговорът позаглъхна, нещо изшумоля, млясна.
И тя каза:
— Ами здравей, здравей.
Значи се прегръщат, досети се Сенка.
Княза рече:
— Отивам да си измия ръцете и лицето. Цял съм в прахуляк.
Съвсем близо зад стената зашуртя вода и дълго се ля.
Скорик междувременно се поогледа в шкафа нужник.
Над саксията стърчеше тръба, горе имаше чугунено сандъче и от него висеше верига с топка в края — не беше ясно с каква цел и предназначение. Но на Скорик сега не му беше до любознателност. Само да се измъкне жив оттук.
И видя горе прозорче — малко, но можеше да се промуши. Ако стъпи върху саксията и се хване за веригата, а после за сандъчето, като нищо ще го стигне.
Без много да му мисли, се качи на саксията (само да не я строши!) и се хвана за веригата.
Саксията издържа, но веригата му сви подъл номер: опъна се надолу и тръбата изведнъж като ревна, и долу като шурна вода!
Скорик от ужас направо щеше да припадне.
Смъртта надникна:
— Какви ги вършиш? — шепне. — Ти редовен ли си!
В това време тропна съседната врата — Княза излезе от банята. Смъртта се обърна, все едно и тя си е свършила работата.
Излезе и старателно затвори вратата.
Сенка още някое време се държа за сърцето, докато се успокои. После, като му поолекна, клекна до саксията и взе да си мисли как ли ходят по нужда красавиците. Откъм природни закони погледнато, би трябвало и те да се изхождат, но по никакъв начин не можеше да си представи Смъртта да го прави. Пък и къде тук? Не и в тази саксия белоснежна, нали? От такава красота по-скоро може да се пие медовина.
Така и не разреши съмненията си. Напълно е възможно най-специалните красавици да са устроени някак по-различно.
Посвикна малко да седи в долапа и го загложди какво ли правят двамата в стаята.
Залепи ухо за вратата, искаше да чуе, но не долови разговора. Опита оттук-оттам, накрая се наведе и тури ухо току под вратата. Там най се чуваше.
Първо позна нейния глас.
— Казах ти, не съм предразположена сега за гушканици.
Той казва:
— А я виж какво пръстенче съм ти донесъл рубинено.
А тя:
— Сложи го там, до огледалото.
Стъпки. После пак Княза — злобно (Сенка тръпки го побиха):