— Нещо много рядко си предразположена. Другите жени сами се предлагат, а ти си като бодил.
Тя — брей, че смела:
— Като не ти харесвам — разкарай се, не съм те вързала.
Той — още по-злобно:
— Ти много не ми се възгордявай. Виновна си пред мен. Къде го намери този сополив Скорик?
Ох, Господи Боже мой, сви му се сърцето.
— Защо, какво ти е направил? Чух, че ти е спасил живота.
— Жилаво момче е, ама голям лигльо. Ако го видиш, му кажи: щом си в тестето на Княза, имаш само два пътя: или за храна на псетата, или право в гроба.
— Какво е съгрешил?
— Избяга.
Тя помоли:
— Освободи го. Моя грешка. Мислех, че ще ти е от полза, ама явно е от друга мая.
— Няма да го освободя — отсече Княза. — Видя всички, всичко знае. Така му кажи: ако не ми се яви, лично ще го издиря и ще го закопая. Но стига сме се занимавали с глупости. Аз, Смъртушке, снощи взех голяма плячка, над три хилядарки. А днес още повече пари ще паднат. Насочиха ме към добра възможност. Нали го знаеш писарушката Синюхин, дето живее в ерошенковското подземие?
— Знам го. Пияница, бивш чиновник. Той ли те насочи?
Княза се смее:
— Не той. Към него ме насочиха.
— Че какво може да се вземе от този голтак? Едвам храни жена-деца.
— Може, Смъртушке, и още как може! Един човек рекъл на Сланината, а Сланината — на мен. Намерил писарушката някъде под земята старинно имане, много злато и сребро. Трети ден пие купешка водка, мези с гъбки и сьомга. На булката си купил кърпа, на децата ботушки. Това — Синюхин, дето няма два гроша да се усмихне! Продал на Хасимка ортака стари пари, цяла шепа сребърници, и на пияна глава се хвалил в „Каторгата“, че скоро ще се махне от Хитровка, ще си живее като по-рано в собствен партамен, на бяла покривка ще яде разни деликатещини. Та ще си поприказвам довечера със Синюхин. Да сподели с мен щастието си.
Внезапно в стаята настъпи тишина, и то някак тежка. Сенка слухти на пода, чувства, че е затишие пред буря.
А Княза като ревна:
— Това какво е? К’ви са тези ботуши? И диванът разхвърлян?
Нещо изгромоля — падна стол или кой знае какво друго.
— Кучко! Мръснице! С кого? Кой е? Убих го! Скрил ли се е? Къде?
Скорик не се помая повече нито миг. Затвори резето, метна се на саксията, хвана се за веригата, набра се, бутна прозорчето и без да обръща никакво внимание на шурналата вода, се метна направо презглава от прозореца.
Отзад трясък, вратата шумно се отвори, крясък: „Стой! Ще те скъсам!“
Да бе.
Като рибка се гмурна. Как не си счупи главата — Божа работа. Претърколи се и се засили по чакъла и керемидените чирепи към изхода.
Но не стигна далече. Спря се. Помисли си: сега Княза ще я убие. Ще я убие без вина.
Краката му сами обърнаха назад. Постоя под прозорците, ослуша се. Май е тихо. Или вече я е утрепал?
Изтъркаля стара винска бъчва под прозореца на нужника, изправи я и се покатери обратно.
Защо — не знаеше и не му се мислеше. В главата му се въртеше някаква глупост: Смъртта не бива да се убива. Как може да се убие смъртта? Помисли си също: бегах нощес, стига толкова. Да не съм заек, да не ми се плаща да препускам, и то без ботуши, през керемидите.
Когато се намери пак в същия долап, разбра, че Княза още не я е убил и май не възнамерява.
Храбростта му веднага се стопи. Особено като чу през вратата с избита горна панта:
— Моля те, за Бога, кажи. Нищо няма да ти направя, само кажи кой е.
Никакъв отговор.
Сенка предпазливо погледна. Майчице мила, в ръката му кама, насочена право към сърцето на Смъртта. Значи все пак може и да я убие?
В този момент и Княза рече:
— Не си играй с мен, че може и да ми се отметне ръката. За Княза да убие човек е все едно да смаже муха.
А тя — весело:
— Ама човек, пък аз съм Смъртта. Я да те видим как ще ме убиеш. Какво ми се блещиш? Или ме убивай, или ми се разкарай.
Княза метна камата в огледалото и изхвърча, външната врата се тресна.
Скорик опъна шия да види: Смъртта се извърна и се загледа в пукнатото огледало, а лицето й от пукнатините сякаш е цялото в паяжина. Някак странно се гледаше Смъртта, все едно нещо не можеше да разбере. Но видя надникналия Сенка.
Обърна се и вика:
— Върна ли се? Смел си. А казваш, че си врабец. Не, не си нито ястреб, нито врабец, ами си бързолет.
И се усмихна — пет пари не дава. Сенка седна на дивана и взе да си обува ботушите, заради които стана белята. Дишаше тежко, все пак здравата се беше уплашил.
Тя му подаде ризата.
— Виж, сложила съм ти свой знак. Отсега нататък си мой.
И той видя, че не само е зашила скъсаното, ами докато е спал, му е избродирала чудновато цвете с око в средата, прилича на нейните очи, а листенцата му — цветни змийчета с раздвоени езичета.