Чак тогава Сенка се сети, че това е „къртица“, излиза от дупката си. В подземна Хитровка имаше такова особено съсловие, наричаха се „къртици“, те се криеха в дупки, излизаха само нощем. За тях се говореше, че държат скривалища с крадени вещи, за което получават от ортаците и прекупвачите малък пай за храна и пиене, а дрехи изобщо не им трябват, за какво са им дрехи под земята.
— Чичо „кърт“! — метна се към него Сенка. — Ти знаеш тук всички входове и изходи. Изведи ме навън, но не през вратата, а някъде от другаде.
— От другаде не може — рече „къртът“ и се изправи. — От Кулаковка има изход само към Свинята. Ако искаш, ще те заведа до друго подземие. До Бунинка — за десет копейки, до Румянцевка — за седем, до Ероха — за петнайсет…
Скорик се зарадва:
— До Ероха! Дори още по-добре, отколкото навън!
Нали Синюхин е в Ероха.
Пребърка си джобовете й намери монета от пет алтъна — последните петнайсет копейки.
„Къртът“ взе монетата, мушна си я в бузата. Махна му — давай след мен. Сенка не се боеше, че може да избяга с паричката и да изостави „клиента“ сам в тъмното. За „къртиците“ се знаеше, че са честни, иначе кой ще им повери плячка?
Важното е той самият да не изостане. Лесно му е на „кърта“, той е свикнал, и без осветление вижда всичко, а Сенка караше така, по вдъхновение, местеше крака и броеше завоите.
Първо вървяха направо и леко надолу. После водачът му се сниши на четири крака (Сенка се досети по звука) и запълзя вляво през някаква дупка. Скорик подире му. Пълзяха така двайсетина метра и ходникът стана по-висок. От него свърнаха надясно. После пак вляво и подът от каменен стана мек, пръстен, а на места и кален — краката им жвакаха. Пак наляво и пак наляво. Там влязоха в нещо като пещера и отнякъде задуха. От пещерата се изкачиха по ниски стълби, не бяха стръмни, но Сенка стъпи накриво и си удари коляното. Горе дрънна желязна врата. След нея — някакъв калидор, след ходника, по който пълзяха, тук му се стори светло.
— Ето ти Ероха — за първи път се обади „кърта“. — Оттук можеш да излезеш при Татарската кръчма или на „Подколоколни“. Накъде?
— Заведи ме във Вехтошарското мазе при писарите — помоли Сенка и за всеки случай излъга: — Искам да пратя писмо на нашите.
Подземният човек го поведе вдясно през голяма каменна изба с кръгъл таван и обли тухлени подпори, пак по някакъв калидор, пак през голяма изба и отново излязоха в калидор — по-широк от предишните.
— Аха — каза „къртът“ и свърна зад ъгъла.
Сенка се шмугна след него, но онзи сякаш беше изчезнал вдън земя. Зад ъгъла просветля — там наблизо беше вратата за улицата, но „къртът“ надали беше се шмугнал натам, по-скоро се беше вмъкнал в някоя дупка.
— Стигнахме ли вече? — викна напосоки Скорик.
Откъм тавана и стените отекна: „ливече-вече-ече“.
А после сякаш наистина изпод земята се чу приглушено: „Аха.“
Значи това е Вехтошарското мазе. Сенка се вгледа и видя от двете страни дървени вратички. Почука на една, викна:
— Къде живеят Синюхини?
Иззад вратата след малко се чу треперлив глас:
— Нещо за написване ли е? И аз мога. Дори имам по-хубав почерк.
— Не — каза Сенка. — Тази гадина ми дължи половин рубла.
— Ааа — рече гласът. — Надясно. Третата врата.
Пред посочената врата Скорик спря и се ослуша. Ами ако Княза вече е там? Направо ще му падне в лапите.
Но не, вътре беше тихо.
Почука: първо лекичко, после задумка с юмрук.
Пак тишина.
Да не са излезли някъде? Не. Под вратата се вижда слаба светлинка.
Той бутна — вратата се отвори.
Дъсчена маса, на нея недогоряла свещ, до нея трески — борини. Засега друго не се виждаше.
— Здрасти — каза Сенка и свали каскета.
Никой не му отговори. Обаче нямаше време за бавене — Княза можеше да нахълта всеки момент.
Затова Сенка запали борина и я вдигна над главата си: какво става с тези Синюхини, защо мълчат?
На одър до стената спеше жена. На пода под одъра — малко дете, на три или може би на две годинки.
Жената се беше из легнала на одъра, с нещо черно си беше закрила очите. И съпругата на Зот Ларионич така си слагаше нощем върху очите памуци, напоени с градински чай, за да не й стават бръчки. Загубена работа са жените, то се знае. Като видиш някоя такава — тръпки те побиват: сякаш е с дупки вместо очи.
— Ей, лелче, ставай! Не е време за сън! — каза Сенка и се приближи. — Къде е стопанинът, имам…
И си прехапа езика. Не бяха памуци, а каша. Застинала в очните кухини като в ямки, протекла и отстрани по слепоочията към ушите. И не беше черна, а червена. Също и шията й беше мокра, лъщеше.
Сенка първо замига и чак след това му просветна: клъцнали са й гърлото и са й изболи очите, това е.