Понечи да викне, но от устата му се изтръгна само:
— Хлъц!
Клекна да види детето. И то беше мъртво, вместо очи — две тъмни ямки, но по-малки — то и детето беше малко.
— Хлъц — каза Сенка. — Хлъц. Хлъц. Хлъц.
И се разхълца жестоко, не можеше да спре.
Заотстъпва заднишком от страховития одър и се спъна в нещо меко. За малко да падне.
Светна си — момче на около дванайсет години. Устата зинала, зъбите проблясват. И пак без очи, избодени.
— О! — успя да викне най-накрая. — О, ужас!
Искаше да се втурне към вратата, но внезапно от тъмния ъгъл се чу глас.
— Митюша — повика глас тихо, жално. — Махна ли се? На мама нищо не е направил, нали? А? Не чувам… Виж какво ми стори тоя звяр… Ела, ела тук…
Там в ъгъла висеше басмена завеска.
Скорик хлъцна веднъж, втори път. Да бяга ли или да отиде?
Приближи се. Дръпна завеската.
Видя дървен креват. На него лежеше човек, опипваше гърдите си, плувнали в кръв. И също беше без очи като останалите. Сигурно това беше писарят Синюхин.
Сенка искаше да му обясни, че и Митюша, и майката, и малкият са заклани, но само хлъцна.
— Мълчи и слушай — рече Синюхин, облиза устни и сякаш се усмихна. Сенка се извърна да не вижда тази безока усмивка. — Слушай, че силите ме напускат. Умирам, Митюша. Но няма нищо, карай. Зле живях, греховно, ама поне да умра като човек. Може заради туй да ми бъде простено… Не му издадох! Той целия ме надупчи с ножа, извади ми очите, но аз издържах… Престорих се на умрял, пък съм жив! — Писарушката се засмя и гърлото му забълбука. — Слушай, синко, и запомняй… Тайното място, за което говорех, виж как да стигнеш до него: знаеш ли подземната сводеста зала, дето е с тухлени подпори? Знаеш я, как да не я знаеш… Там зад последната дясна подпора, точно в ъгъла, се вади долният камък… Търсех къде да скрия от майчето бутилката и го открих. Като извадиш камъка и го махнеш, ще можеш да измъкнеш и другите над него… Влез вътре, не бой се. Там има таен ходник. После е лесно: вървиш, вървиш… И ще стигнеш право до помещението, дето е съкровището… Грамадно… Всичко ще си имате. Ще си отживеете. Не поменавайте тати с лошо…
Повече нищо не каза. Скорик го погледна: устните му разпънати в усмивка, а той вече не диша. Свършил.
Сенка се прекръсти, понечи да затвори очите на покойника, както е редно, пък си дръпна ръката.
Вече не хълцайте, а беззвучно трепереше. И не от страх — забрави страха.
Съкровище! Грамадно!
Как Сенка търсеше съкровището
Естествено, не беше на себе си след всичко това.
Ту си мислеше: как го търпи земята този изверг, дори малкото дете не оставил живо, та и очите му извадил. А и Княза, и той! Уж е честен бандит. Защо държи този безчестник, който избожда очите на живи хора?
Ту мисълта му прескачаше и той започваше да си представя съкровището, но неясно: нещо като царските двери в черквите. Всичко блести, искри, заслепява те, нищо не виждаш. Представяше си и сандъци, в тях злато и сребро, скъпоценни камъни.
После се сети за брат си Ванюшка — как ще отиде при него и няма да му подари дървен кон с кълчищена опашка, нито пони недорасло, както съдията Кувшинников, а истински арабски жребец и към него каляска с ресори.
И за Смъртта си мислеше, разбира се. Ако стане много богат, може да му обърне внимание. Тогава няма да е луничав и щърбав, няма да е комарче и бързолет, а Семьон Трифонович Скориков, самостоятелен кавалер. И тогава…
Какво „тогава“, не знаеше.
Щом излезе от убийствената стая, бързо се върна в най-последното мазе с кръгли тухлени подпори, Синюхин май точно за него говореше.
„Последната подпора“ откъде — оттам или отсам?
Сигурно от страната, която е по-далеч откъм стайчето на Синюхин.
Макар да беше като пиян след всички премеждия, Сенка се сети да вземе кибрита и борините от масата.
В далечния ъгъл клекна, запали клечка кибрит. Видя старовремските дялани камъни, всеки колкото сандък. Как ще ги размести?
Огънчето изгасна и Скорик заопипва мазилката между камъните, побутна съседните — умряла работа.
Добре. Отиде в другия ъгъл отдясно. Сега вече запали борина. Освети отвсякъде. Камъните бяха същите, но около най-долния чернееха малки процепи. Я да видим.
Подхвана го, задърпа — камъкът веднага помръдна.
С пъхтене го извади и го помести. От дупката го лъхна миризма на спарено и влажно.
Сенка пак се разтрепери. Верни излизаха думите на Синюхин! Там има нещо.
Горния камък извади още по-лесно — той беше малко по-широк от долния. Третият — още по-широк и без хоросан, извади общо пет камъка. Най-горният тежеше поне петдесетина кила, ако не и повече.