Сенка често си мислеше кой от близките му къде е сега. За баща си не беше сигурен, но за майка си и всичките си братчета и сестрички, дето умряха заедно с родителите му от холера, беше убеден и дори не се молеше за душите им да пребивават в Царството небесно — знаеше, че бездруго са там.
Холерата ги покоси преди три години, овърша бая народ в тяхната слобода1. От всички Скорикови само Сенка и брат му Ваня останаха на този свят. За добро или за лошо — кой знае.
Колкото до Сенка — по-скоро за лошо, защото животът му съвсем се обърна оттогава. Баща му беше продавач в голям тютюнев магазин. Взимаше добра плата, тютюнът — без пари. От малък Сеня винаги беше добре облечен, обут. Както се казва, сит и умит. Научи писането и смятането, когато му дойде времето, дори успя да поучи в Търговското училище, ама като осиротя, приключи учението. Но поврага учението, не е загуба велика и не му е то грижата.
Брат му Ванка извади късмет, прибра го мировият съдия, дето винаги купуваше от татко им английски тютюн. Съдията беше женен, но нямаше деца, та взе Ванятка, защото е мъничък и сладичък. А Сенка вече беше голям, с едър кокал, и хич не беше изтрябвал на съдията. Та го взе в Сухаревка вуйчо му Зот Ларионич. И там Скорик кривна от пътя.
Как да не кривне?
Вуйчо му, гадина тлъста, го държеше полугладен. Не му даваше да седне с тях на трапезата, ако че е своя кръв. Всяка събота го биеше — понякога с право, но по-често просто така, за гавра. Не му плащаше нито грош, макар че Сенка се скъсваше от работа като всички доставчици, дето взимаха по осем рубли. А най го засегна, че сутрин трябваше да мъкне до училището чантата на втория си братовчед Гришка. Онзи крачи отпред важен-важен, смуче бонбон, а Сенка се влачи подире му като някогашен крепостен селянин с тежката чанта (Гришка понякога напук пъхаше вътре и тухла). Този Гришка заслужаваше да го резне като цирей, за да не вири нос и да поделя братски бонбоните. Или да го бухне с тухлата по главата, ама няма как, търпи.
И Сенка търпя, докогато можа. Кажи-речи, три години.
Е, отмъщаваше си на дребно. За душевно облекчение.
Веднъж вкара мишка във възглавницата на Гриша. Тя през нощта си прегриза път да излезе на свобода и се заплете в косата на Гришка. Голям рев падна посред нощ. И нищо — никой не се сети да набеди Сенка.
Или на последната сирница, когато направиха планини от палачинки, а на сирака дадоха само две прокъсани тиганици с малко дървено масло, Скорик се ядоса и наля в гърнето с борш овесена отвара, дето се пие при запек. Потичайте до нужника, дебели търбуси, пораздрусайте сланините. И пак му се размина — решиха, че сметаната е била вкисната.
Когато можеше, крадеше от магазина разни дреболии: конци, ножици, копчета. Полезните неща продаваше на Сухаревския битак, ненужните изхвърляше. За кражбите се случваше да си изяде пердаха, обаче само по подозрение — нито веднъж не го пипнаха на местопрестъплението.
Но пък и провалът му беше огнен, с гръм, искри и пушилка. И то заради милозливото си сърце пострада, заради него, глупавото, забрави обичайната си предпазливост.
Получи вест от брат си Ваня, за когото три години нищо не знаеше. Често си представяше как добре си живее късметлията Ванюшка при съдията Кувшинников, не страда като него, Сенка. И ненадейно получи писмо.
Като по чудо беше стигнало. На плика пишеше: „Москва, Сухаревка, за брата ми Сенка, дет живее у вуйчо Зот“. Добре че Зот Ларионич имаше познат раздавач в пощата, та той се беше досетил и го донесе, Господ здраве да му дава.
В писмото пишеше следното:
Миличък братко Сеня как си. Аз съм многу зле. Учат ме да пиша буквите и се ми се карат и ме ругаят макар скоро да имам имен ден. Помолих ги за конче но те не щът. Ела и ме вземи от тези лоши хора.
Сенка го прочете и направо се разтрепери, сълзи бликнаха от очите му. На ти късметлия! Ами съдията! Тормози клетото дете, не ще да му купи играчка. Защо тогава се хваща да гледа сираче?
Общо взето, много се обиди заради Ванятка и реши, че ще е последно говедо, ако остави брат си при тия мъчители.
На плика нямаше обратен адрес, но раздавачът каза, че щемпелът е топлостански, това е извън Москва, на десетина километра от Калужката застава. А къде там живее съдията, ще попита на място.
Скорик бързо взе решение. Точно на другия ден се падаше Йоан Кръстител, именният ден на Ванюшка.
И се стегна за път да спаси брат си. Ако съвсем го е закъсал, ще го вземе със себе си. Поне заедно да теглят каиша, вместо да са разделени.
Избра в магазина за играчки на „Сретенка“ лакирано конче с кълчищена опашка и бяла грива. Невероятна красота, но ужасно скъпо — седем рубли и половина. По пладне, когато в магазина на вуйчо Зот остана само глухият Никифор, Сенка отвори с пирон заключалката на касата, измъкна осем рубли и си плю на петите. Как ще ги изплати, изобщо не мислеше. Възнамеряваше изобщо да не се връща при вуйчо си, а с брат си Ванка да се пуснат в свободния живот. В цигански табор или някъде другаде, после ще мисли.