От мястото, където „кърта“ го попита към кой изход да го води, сега не тръгна вдясно, а вляво, за да избегне Вехтошарското мазе. Да мине пак край вратата, зад която са безоките мъртъвци? Не, благодаря, няма нужда.
Сега Скорик чак се чудеше на собствената си дързост — как след онзи ужас не побягна от Ероха, а се завря да търси и съкровището? Едно от двете: или е много смело момче, или е страшно алчен — користолюбието му надвива страха.
За това си мислеше, когато през страничната врата излезе от страната на Татарската кръчма.
Излезе на светло и зажумя. Виж ти, вече било утро, слънцето блести по камбанарията на „Никола Подкопай“. Цяла нощ е пълзял из подземията.
Тръгна по „Подколоколни переулок“, загледа небето, какво е чисто и радостно, с бели детелинки. Вместо да зяпа небето, по-добре да беше гледал наоколо, глупак нещастен.
Налетя върху някакъв човек, твърд, направо като камък целия. Удари се в него, а човекът не помръдна.
Майко мила — китаецът!
Покрай купищата събития Сенка напълно го беше забравил, а този държеливец беше стърчал цяла нощ навън. Заради гердан за седемдесет копейки! Ако струваше петарка, сигурно направо щеше да се обеси!
Жълтурът се усмихна:
— Добуроутро, Сенка-кун — и протяга късопръста лапа да го хване за яката.
Дръжки!
Скорик с железния прът, изнесен от подземието, прас през ръката!
Жалко, че си я дръпна, нечестивец пъргав.
Охохо, здрасти, отдавна не сме се надбягвали. Сенка се врътна и се втурна по пресечката.
Но този път не успя да набере скорост. Когато прелиташе край елегантен господин с бастун (как се е озовало в Хитровка такова конте), джобът му се закачи за дръжката на бастуна. Чудна работа, вместо да изхвръкне от ръцете на минувача, бастунът закова на място Сенка.
Контето леко подръпна бастуна, а с него и Сенка. Човекът изглеждаше много солидно, беше с черен копринен цилиндър, с колосана яка. И лицето му гладко, красавец, но вече на години, с побелели слепоочия.
— Откачете ме, чичко! — развика се Сенка, защото китаецът вече беше почти до тях.
И не тичаше, а се приближаваше бавно.
Изведнъж красивият господин се усмихна, мръдна черни мустачки и каза с леко заекване:
— Ще ви п-пусна, разбира се, Семьон Скориков, но първо ми върнете нефритената броеница.
Сенка се опули насреща му. Знае му името и презимето?
— А? — каза. — К’во? Каква броеница?
— Същата, д-дето я свихте от моя камердинер Маса п-преди осем дни. Вие сте пъргав момък. Загубихте ни доста време, накарахте ни да ви гоним.
Чак сега Скорик го позна: същия господин, когото беше видял в гръб на „Ашчеулов переулок“, когато влизаше във входа. И слепоочията му побелели, и заеква.
— Дано не се докачите — продължи пелтекът и хвана здраво с два пръста Сенка за ръкава. — Но Маса се умори да ви г-гони, той не е на шестнайсет. Ще трябва да предприемем мерки за сигурност и временно да ви закопчаем. Ако обичате, п-пръта ви.
Контето му взе желязото, хвана двата края, намръщи гладкото си чело и внезапно му го усука на китките! С такава лекота, като да беше някаква телчица.
Това се казва сила! Скорик така се слиса, че дори не се развика — защо, един вид, закачате горкото сираче.
А здравенякът вдигна писани вежди — сякаш сам се учуди на силата си — и вика:
— Интересно. Може ли да п-попитам откъде имате това нещо?
И Сенка отговори, както си е редно:
— Оттам, откъдето си видиш дупето, тикво шамандура, да ми ядеш…
Ръцете му бяха като в белезници, изобщо не можеше да се измъкне от желязната примка, колкото и да се дърпаше.
— Да, имате право — любезно се съгласи мустакатият. — Неделикатен въпрос. Не сте длъжен да отговаряте. Та къде ми е броеницата?
В този момент дойде и китаецът. Сенка зажумя — сега ще го сбие като Михейка и момчетата.
И думите сами се изтръгнаха от устата му:
— У Ташка! Подарих й я!
— Кой това Таска? — попита китаеца, когото контето нарече Маса.
— Гаджето ми.
Красивият господин въздъхна:
— Давам си сметка, неприятно и неприлично е да си поискате обратно подаръка от д-дамата, но разберете ме и вие, Семьон Скориков. Имам тази броеница от петнайсетина години. Човек се привързва към вещите, ще знаете. Освен това един особен с-спомен ми е свързан с нея. Да вървим при мадмоазел Ташка.
Сенка се обиди заради „мадмоазел“. Откъде знае, че гаджето му е „мадмоазелка“. Тоест Ташка наистина е мадмоазелка, но той откъде знае. Може да си е порядъчно момиче. Скорик понечи да защити честта на Ташка, да каже нещо грубо на обиждана, но погледна по-внимателно спокойните му сини очи и се отказа от грубостите.
— Добре — изръмжа, — да вървим.