Маса помисли, примлясна с устни.
— На дзената и дзетсата посмъртно, на мъдза — осте придзиве.
— И аз стигнах до същия извод.
Сенка потръпна: откъде знаят, че Синюхин отначало още беше жив? Да не са магьосници?
Ераст Петрович се обърна към Будочник:
— Кажете, Будников, имало ли е подобни престъпления в Хитровка — да избождат очите на жертвите?
— Имаше съвсем наскоро. Убиха един търговец, който от глупост се наврял в Хитровка по тъмно. Ограбиха го, продъниха му черепа, взеха му портфейла и златния часовник. Та му изболи и очите, кой знае защо, крокодили. А пък още по-рано, преди около две седмици, умъртвиха господин кореспондента от вестник „Голос“. Той не носеше пари и часовник, опитен човек, не беше за първи път в Хитровка. Но имал златен пръстен с брилянт, не му се свалял от пръста. Та го пречукаха убийците проклети. Отрязаха му пръста с пръстена и също му избодоха очите. Такъв народ.
— Виждаш ли, Маса — вдигна пръст красивият господин, — а ти ми казваш, че парите се изключват. Той не е маниак, но е много предвидлив престъпник. Сигурно е чувал л-легендата, че в ретината на покойника се запазва последното, което човекът е видял преди смъртта си. Затова е предпазлив: вади очите на всичките си жертви, дори на децата.
Японецът изсъска и изкудкудяка нещо на своя език — сигурно ругаеше палача. А Сенка си помисли: много знаете, ваше високородие или какъвто сте там. Не познахте, Цайса изобщо не е предпазлив, само е луд от кокаина.
— Картинка в окото? — ахна Будочник. — Какво ли не измислят, змии престъпни.
— Регенда — дзнаци неистина, нари? — попита Маса. — Татоебанаши?6
Ераст Петрович потвърди:
— Глупости, разбира се. Имало е такава хипотеза, но не е потвърдена. Интересно е също, че…
— Идват! — прекъсна го Будочник, наклонил глава. — Чухте ли? Сидоренко от входа гракна: „Здраве желаем, вашскоброд!“ — аз му наредих да ревне с пълно гърло. След една-две минутки са тук. Вървете си, Ераст Петрович. Защо ви е това убийство? Ще го разследвате ли?
— Не, не мога — господинът разпери ръце. — В Москва съм по съвсем друга работа. Предайте думите ми на Солнцев и следователя. Кажете им, че сам сте се сетили.
— Как не — презрително изкриви уста Будочник. — Инокентий Романич да си размърда мозъка. Бездруго все гледат на аванта да влязат в рая. Аз лично, ваше високородие, ще разбера кой ги върши тези работи в Хитровка, ще го намеря и собственоръчно ще го удуша, Бога ми.
Ераст Петрович поклати глава:
— Ох, Будников, Будников. Гледам ви, все същия сте си.
Слава Богу, най-накрая се махнаха от проклетото подземие. Излязоха на светло при Татарската кръчма и тръгнаха към Ташка.
Тя живееше с майка си под наем на „Хохловски переулок“: стая с един прозорец и отделен вход — заради занаята й. Така живееха повечето шафрантии, но само Ташка всеки ден сменяше цветята на перваза според настроението си. Скорик вече знаеше: ако отляво има лютичета, а отдясно незабравки — значи всичко е наред, Ташка пее песни и реди цветя. Но ако, да речем, види на прозореца шибой и върбовка, значи се е сдърпала с майка си или й се е случил много гаден клиент, та й е криво.
Днес беше точно такъв ден, плюс че от пердето висеше хвойнова клонка, което на езика на цветята означава „не искам гости“.
Искаш, не искаш, какви ще ги дъвчеш, като ти ги доведат насила.
Почукаха, влязоха.
Ташка седеше на кревата, мрачна като черен облак. Люпеше семки, плюеше шлюпките в шепа. Ни „здрасти“, ни „как си“.
— К’во искаш? — вика. — Какви са тия, дето ми ги водиш? За какво са ми? Не ми стига тая пачавра тук.
И кимна към ъгъла, където се въргаляше майка й. Явно пак се е налокала някъде мъртвешки и после е храчила кръв, затова Ташка е бясна.
Скорик искаше да й обясни, но изведнъж сакото на японеца се свлече от ръцете му. Ташка видя белезниците, скочи от кревата — и се вкопчи в Маса. Дере с нокти дебелите му бузи и крещи:
— Пусни го, проклетнико тлъст! Ще ти извадя очите!
И още какви ли не думи, на които беше голяма майсторица. Чак Сенка се намръщи, а чистичкият господин направо зина.
Докато японеца пазеше с една ръка жълтата си красота от мадмоазелката, Ераст Петрович остана настрани. За Ташкините ругатни каза почтително:
— Мда, далеч от родината губиш представа за силата на руското слово.
Наложи се Сенка да спасява японеца.
— Стига, Ташка. Мирясай. Какво му скачаш на човека? Помниш ли, подарих ти един гердан, зелен. У теб ли е? Дай им го, техен е. Иначе лошо ми се пише — и внезапно се уплаши: — Да не си го продала?