— Аз да не съм от Замоскворечието, че да си продавам подаръците? — обиди се Сенкината изгора. — Ако искаш да знаеш, досега друго не са ми подарявали. Като изключим клиентите. Твоя гердан съм го прибрала на сигурно място.
Скорик й знаеше „сигурното място“ — в чекмедже под леглото, където Ташка си пазеше съкровищата: книжката за цветята, кристално шишенце от парфюм, костен гребен.
Помоли я:
— Върни им го, а? Ще ти подаря нещо друго — каквото поискаш.
Ташка пусна японеца и светна цяла:
— Вярно? Искам кученце, Сеня, бял пудел. Има ги на пазара. Знаеш ли какви са луделите? Те танцуват на задни лапи валс, Сеня, скачат на въже и подават лапа.
— Ще ти подаря, Бога ми, ще ти подаря. Само дай гердана!
— Добре де, не ми подарявай — позволи Ташка. — Просто така го казах. Такъв пудел струва трийсет рубли, дори да е бебе. Аз разпитах.
И въздъхна, но без особена тъга.
Пъхна се под леглото, вирна кльощав задник, а ризата й къса, Скорик се засрами пред хората. Лудетина! Отиде до нея, подръпна й ризата.
Ташка малко нещо пошумоля там под леглото (явно не искаше да вади богатствата си пред външните хора), после се измъкна и метна гердана на Маса:
— На, да се задавиш дано, цицийо.
Японецът хвана наниза и с поклон го подаде на господина. Онзи запремята топчетата, кой знае защо погали едно от тях и грижовно прибра гердана в джоба си.
— Добрият ден се познава от с-сутринта. Вие, мадмоазел, нищо не сте ми виновна — бръкна си в джоба, извади портфейл и измъкна от него три банкноти. — Ето ви трийсет рубли, купете си пудел.
Ташка делово попита:
— По кой начин смяташ да ме чукаш за трийсетака?
Ако, вика, така и така, съм съгласна, но ако така и онака, аз съм честна девойка и такива гадости не позволявам да ми се правят.
Красавецът чак се шашна, запляска с ръце.
— Ама моля ви се — казва. — Нищо подобно не искам от вас. Това е п-подарък.
Но не познаваше Ташка! Тя подпря ръце на кръста:
— Разкарай се тогава с парите си! Аз приемам подаръци или от клиенти, или от приятеля си. Щом не искаш чукане, значи не си ми клиент, а приятел си имам — Скорик.
— Както кажете, мадмоазел — поклони й се Ераст Петрович. — Приятел като вас е чест за всекиго.
В този миг Ташка викна:
— Бягай, Скорик! — хвърли се към Маса и заби зъби в лявата му ръка, с която държеше края на пръта.
Японецът от изненада отвори пръсти и Сенка се метна към вратата.
Господинът викна подире му:
— Стойте! Ще ви освободя ръката!
Да бе, виж ми окото. Ще се освободим някак без ваша помощ. Още не сте си отмъстили за кражбата. Ще ме биете ли, няма ли, не знам, но все пак от чудноват човек, от който дори Будочник се плаши, колкото по-далеч, толкова по-добре — така прецени Сенка.
Ама Ташка, Ташка! Не е момиче, а чисто злато!
Как Сенка забогатя
За бягането — избяга, но сега трябваше наистина някак да се отърве от желязото. Притисна ръце до гърдите, обърна пръта с краищата нагоре и надолу, да не личи чак толкова, и така вървеше.
Трябваше да се спасява от Хитровка — и не толкова заради опасния Ераст Петрович, колкото да не срещне приятели в този комичен вид. Ще има да му се смеят.
Да влезе в някоя ковачница, дето правят подкови, и да излъже нещо — че някой нарочно или заради бас му е врътнал желязото. Ковачите са яки хора. Може да не са толкова сръчни като красивия господин, но все някак ще разпънат желязото, те си имат струменти. Е, не за черните му очи — поне двайсетина копейки ще му струва.
И се сети: откъде двайсет копейки? Последните петнайсет даде вчера на „къртицата“. Или да измами ковача? Да му обещае пари, после да духне. Пак да бяга, въздъхна Сенка. Ако ковачът го настигне, така ще го изтимари с мощните си ръчища, че японецът ряпа да яде.
Така вървеше и мислеше.
Стигна до „Маросейка“ и видя табела „Самшитовъ. Ювелирни и бижутерски изделия“. Точно това му трябва! Може бижутерът да даде някакви пари за сребърната монета от кесията, а и за старинните копейки. Ако не — ще заложи часовника на Цацата.
Дръпна стъклената врата и влезе.
Зад тезгяха нямаше никого, но красивата птица папагал, кацнала на пръчица в кафез, викна с мерзък глас:
— Добррре дошли!
Сенка за всеки случай си свали каскета и също поздрави:
— Добре заварил.
Макар и птица, явно е учен папагал.
— Ашотик джан7, вратата пак не е заключена! — чу се откъм дъното на магазина странен женски глас с извивки. — Граби, народе!
Зашляпаха крака и иззад пердето надникна дребно човече с мургаво лице, голям крив нос, на челото му прикрепено стъклено кръгче с меден обков. Плахо попита: