— Сам ли сте?
Видя, че е сам, втурна се към вратата, залости я незнайно защо и чак тогава се обърна към Скорик.
— Какво ще обичате?
Да, такава огризка няма как да разпъне пръта, покруси се Сенка. Човекът е златар. Но може да има чирак?
— Искам нещо да ви продам — каза Сенка и бръкна в джоба си.
Хич не беше лесно с вързани ръце.
Папагалът взе да повтаря:
— Прродам! Прродам! Прродам!
Кривоносият му вика:
— Тихо, тихо, Левончик. — Огледа Сенка от краката до главата и му рече: — Извинете, младежо, но не купувам крадено. За тази цел си има други специалисти.
— Добре че ми каза. Ето, колко даваш? — и шляпна монетата на тезгяха.
Бижутерът хвърли поглед към китките му, обаче нищо не каза. И погледна сребърната монета без голям интерес.
— Хм, ефимок.
— Кой? — не разбра Сенка.
— Ефимок, йоахимсталер. Не е рядка монета. Вървят по две тежини. Тоест по тежината на среброто, умножена по две. Вашият ефимок е добре запазен — взе монетата и я сложи на везната. — Може да се каже дори — идеално. Пълноценен талер, шест и половина золотника8. Золотник сребро сега е двайсет и четири копейки. Значи… ммм… три и дванайсет. Минус моя комисион двайсет процента. Остават две рубли и петдесет копейки. Надали някой ще ви даде повече.
Две рубли и половина — чудесно. Сенка пак се изгъна целият и бръкна в джоба си за люспите, изсипа ги на тезгяха.
— А това какво е?
Имаше точно двайсет такива люспи, още през нощта ги беше преброил. Жалка работа, разбира се, но ако се добавят към двете рубли и половина, ще станат две и седемдесет.
Към люспите златарят се отнесе с повече уважение, отколкото към ефимока. Свали стъклото от челото си върху окото и ги заразглежда една след друга.
— Сребърни копейки? Охо, „ЯД“. И чудесно запазени. Е, за тези мога да дам по три рубли на парче.
— По колко, по колко? — ахна Сенка.
— Разберете ме, младежо — каза бижутерът и погледна Сенка през стъклото със страховито черно око. — Копейките отпреди бунта, естествено, не са талери и вървят по друга цена, но наскоро в Замоскворечие откриха поредното имане от онези времена — три хиляди сребърни копейки, включително яузки, така че цената им доста падна. Добре, по три и петдесет става ли? Не мога повече.
— И колко се получава? — попита Скорик, който не можеше да повярва на късмета си.
— Общо? — Самшитов пресметна на сметалото и показа: — Ето, заедно с ефимока седемдесет и две рубли и петдесет копейки.
На Сенка му падна гласът:
— Добре, давай.
Папагалът се сепна:
— Давай! Давай! Давай!
Бижутерът смете монетките някъде под тезгяха, дрънна с ключа на касата. Зашумоляха банкноти — наслада. Леле, колко пари!
От дъното на магазина пак се чу женският глас:
— Ашотик джан, ще пиеш ли чай?
— Сега, душичке — обърна се бижутерът. — Само да приключа с клиента.
Иззад пердето се появи жена с поднос. На подноса — чаша чай със сребърна подставка, чинийка със сладки — красота. Лелката беше мощна, дебела, много по-едра от скакалеца, мустаката и с ръце като топузи.
Ето каква била работата. С такава жена никакъв чирак не му е нужен.
— И още нещо… — поизкашля се Скорик и кимна към пръта на ръцете си. — Ако може, да го махнете… Момчетата на шега…
Жената погледна окованите му ръце и без да каже нито дума, се прибра зад пердето.
А бижутерът хвана пръта с малките си лапички и не щеш ли — Сенка направо се гръмна — отвори желязната халка. Не изцяло, но поне колкото да си извади ръцете. Браво, Ашотик!
Докато Скорик с освободените ръце прибираше по джобовете си банкнотите и монетите, Самшитов не отлепи око от пръта. Капна от някакво шишенце, тръкна. Обърна го откъм края, нагласи стъкълцето — и току си бърше плешивата глава с кърпа.
— Откъде го имате? — пита, а гласът му трепери.
Как пък не съм ти казал! Не подхвана „оттам, откъдето си видиш дупето“, защото златарят беше добър човек и му помогна.
Та отвърна любезно:
— От едно място.
И понечи да си върви. Трябваше да помисли какво да прави с неочакваното си богатство.
И не щеш ли, златарят пита:
— Колко ще му искате?
Шегаджия! За боклучавата пръчка?
Обаче гласът на Самшитов трепереше съвсем не на шега.
— Невероятно! — смънка той, докато лъскаше желязото с мокра кърпа. — Чел съм, разбира се, за талерния прът, но не предполагах, че се е запазил още един… И с клеймо от Яузкия монетен двор!
Сенка гледаше как черният прът излиза изпод кърпата бял и лъскав.
— Какво? — попита.
Бижутерът го погледна, сякаш пресмяташе нещо.
— Искате ли… две тежини. Като за талерите, а?