— Какво?
— Даже три — поправи се бързо Самшитов. Сложи пръта на везната. — Почти пет фунта сребро. Да го кажем пет — и заграка със сметалото. — Сто и петнайсет рубли и двайсет копейки. Аз ще ви дам тройно, триста четирийсет и шест рубли. Нека са триста и петдесет. Какво ще кажете?
Сенка каза:
— Какво?
— Тук не държа толкова пари, трябва да отида до банката. — Изскочи иззад тезгяха, загледа го в очите. — Трябва да ме разберете, с такава стока си отварям много работа. Докато намеря точния клиент. Нумизматите поначало са по-особени хора.
— Кои?
— Нумизматите — това са колекционери, които събират парични знаци — обясни бижутерът, но на Сенка не му се проясни особено. Такива колекционери, дето обожават да трупат пари, беше виждал доста през живота си — вуйчо му Зот Ларионич например.
— А колко души има такива, дето им трябват прътове? — попита той — никак не беше сигурен, че не става дума за някакъв номер.
— В Москва двайсетина души. В Питер двойно. Ако се пратят в чужбина — и там мнозина биха купили — изведнъж трепна: — „Прътове“ ли казахте? Защо, още ли имате? И сте готов да ги продадете?
— По четиристотин ли? — попита Сенка и преглътна. Сети се колко такива вършини бяха струпани в подземието.
— Да-да. Колко имате?
Скорик предпазливо рече:
— Пет парчета бих могъл да намеря.
— Пет талерни пръта? Кога ще ми ги донесете?
Сега трябваше да покаже солидност, никакво избързване. Един вид, трудна работа. Не е за всекиго.
Помълча и важно рече:
— След около два часа, не по-рано.
— Ниночка! — викна бижутерът на жена си. — Затвори магазина. Отивам в банката!
Чуждоземската птица се зарадва на вика и веднага подхвана:
— В банката! В банката! В банката!
И Сенка излезе, сподирян от крясъка й.
Подпря се с ръка на стената — така се олюляваше.
Гледай ти — прътове! По четиристотин рубли парчето. Направо сън!
Преди да отиде в подземието, Сенка се отби на „Хохловски“. Да види онези двамата да не са обидили нещо Ташка, пък и изобщо да й каже едно „благодаря“.
Слава Богу, всичко беше наред.
Ташка седеше пак там, на леглото, и се решеше — скоро излизаше да работи. Вече си беше изписала лицето — веждите и миглите черни, бузите червени, на ушите — стъклени обици.
— Онзи с дръпнатите очи ти праща много здраве — рече Ташка, докато навиваше косите си на пръчица, за да станат къдрави. — А красавецът каза, че ще те наглежда.
Никак не му хареса. Как така ще го „наглежда“? Това заплаха ли е? Ама сега на мук ще го намери, на мук ще го пипне. Сега животът му ще стане съвсем друг.
— Виж какво — каза на Ташка. — Зарежи. Няма нужда вече да тропосваш улицата. Ще те прибера от Хитровка, ще живеем заедно. Сега знаеш ли колко пари имам.
Ташка отначало се зарадва, чак се завъртя в стаята. После се спря:
— А майка?
— Добре — въздъхна Скорик и погледна пияната жена — не беше се събудила. — Ще вземем и майка ти.
Ташка потанцува още малко и рече:
— Не, няма да я местим оттук. Нека си умре спокойно. Малко й остана. Като умре, ще ме вземеш.
И точка. Сенка й остави всички пари, които му беше дал бижутерът. Защо да се стиска? Скоро ще има купища.
Сега трябваше да отиде в Ероха и оттам да влезе в подземието.
От вратите на нощния приют тъкмо изнасяха убитите. Наместиха на каруцата два по-големи вързопа от зебло, един по-малък и още един съвсем мъничък.
Хората стояха и зяпаха. Някои се кръстеха.
Излязоха трима: чиновник с очила, приставът Солнцев и един брадат чичка с фотографическа кутия и тринога.
Приставът се ръкува с чиновника, на фотографа само кимна.
— Инокентий Романович, ще ви моля да ми съобщавате незабавно оперативната информация — нареди очилатият и се качи на кабриолета. — Без хитровската ви агентура сме за никъде.
— Непременно — потвърди приставът и докосна засукан мустак.
Сресаната му на път коса лъщеше — ще те заслепи. Снажен мъж, представителен, но невероятна гад — цяла Хитровка го знаеше.
— И гледайте някак репортерите да ги… такова… да ги обуздавате. Без живописни подробности. И без това ще се вдигне такъв шум… — чиновникът безпомощно махна с ръка.
— Не ще и дума. Не се безпокойте, Християн Карлович — Солнцев си обърса челото с белоснежна кърпа и пак си наложи фуражката.
Кабриолетът потегли.
— Будников! — повика приставът. — Ерошенко! Къде сте?
От тъмната яма се качиха още двама: Будочник и стопанинът на нощния приют, прочутият Афанасий Лукич Ерошенко. Голям човек, златна глава. Самият той хитрованец, започнал като кръчмарски слуга, после стигнал до кръчмар, естествено — продавал и крадена плячка, а сега е почетен гражданин с кръстове и медали, при генерал-губернатора ходи на Великден. Има три такива нощни приюта, продава и пиене, има и складове. С една дума — мильонер.