Внезапно някой го удари по задника, и то доста болезнено. Обърна се — зад него сакат с патерици, и като се разкрещя:
— Вълци! Хиени! Все на чуждото! Мое си е мястото, от памтивека си е мое! Човек един чай не може да иде да изпие! Давай, което си насъбрал, крадльо, да не викна нашите! — и удря, удря с патерицата.
Скорик си грабна каскета, насмалко да попилее събраното. И побягна да не стане беля. Просяците са такива — може и да те утрепят от бой. Те си имат своя Опщност и свои закони.
Та тръгна по „Воскресенски“ площад и взе да си мисли как най-разумно да похарчи рублата и двайсет и пет.
И му просветна.
От „Болшая московская гостиница“, дето на входа винаги пази портиер, изскочи момче за поръчки с куртка със златни букви БМГ и златна кокарда. В ръка стискаше три рубли — явно някой гост на хотела го беше пратил нещо да купи.
Скорик настигна разсилния и взе куртката и фуражката за половин час под наем. За предплата даде всички дребни, които беше изпросил на пазара. Обеща, щом се върне, да плати още два пъти по толкова.
И бегом в Руско-азиатската банка.
Подаде на гишето петстотинрублевата банкнота и помоли в скороговорка — ужким бърза:
— Развалете ми на четири „катенки“, а едната стотачка на дребни. Тъй поръча гостът на хотела.
Касиерът почтително поклати глава:
— Какво доверие ви имат на болшемосковските.
— Така сме се поставили — гордо отговори Сенка.
Банковият служител свери номера на банкнотата с някакъв лист и му развали парите точно както поръча.
Оттам нататък, след като Скорик се облече с нови дрехи от Александровския безистен и се подстрига модно в бръснарница „Паризиен“, богаташкият му живот потръгна по-леко.
Имаше достатъчно пари да се настани в същия хотел — „Болшая московская“ и Сенка почти стигна до вратите, но огледа електрическите ламби, килимите и лъвските муцуни по первазите и се смути. Сега наистина беше облечен като господин и в чисто новия му куфар имаше още много скъпарски дрехи, чисто нови, но хотелските портиери са врели и кипели хора, мигом ще различат хитровския помияр под шевиотите и коприните. Ей там зад тезгяха им седи някакъв генерал със златни еполети. Какво да му каже? „Желая да ме настаните в най-прекрасния партамен?“ Ами той ако каже: „Къде бре, свиньо, не се ли видиш?“ И как трябва прилично да се доближи? И как да свали шапка? Само да я надигне, както господата при среща на улицата? Освен това май се дават бакшиши. Как да даде на такъв важен генерал? И колко? Ами ако го нарита, ако че е с парижка прическа?
Помая се, почуди се пред вратите, пък не посмя.
Но пък се замисли. Значи излиза, че богатството не е лесна работа, и то си има своята наука.
Жилище си намери, естествено — това е Москва, да не е Сибир. На „Театралний проезд“ взе файтон, попита къде може да се настани новопристигнал човек на прилично място, та кочияшът бързичко го достави в пансиона на мадам Борисенко на „Трубная“.
Стаята беше чудно прекрасна, Скорик никога не беше живял в такава. Огромна, с бели пердета, креват с лъскави топки, на кревата пухени завивки. Сутрин предлагали чай с понички, вечер по желание вечеря. Прислуга почиства и подрежда, в калидора има умивалник и нужник — не като в къщата на Смъртта, разбира се, но пак чист — ако искаш, седни си чети вестник. С една дума, царски палати. Платата впрочем също си я бива, трийсет и пет рубли на месец. Спрямо Хитровка, където можеш да преспиш за петаче — безумна скъпотия, но като имаш почти две хилядарки, става.
Скорик се нанесе, порадва се на новите дрехи, подреди и закачи всичко в полирания гардероб, пък седна до прозореца да гледа площада и да размишлява като как да живее занапред.
Знайно е, че всеки завижда на чуждата орис, а от своята е недоволен. Та и Сенка цял живот бе мечтал за богатство, макар в сърцето си да знаеше, че никога никакво богатство не може да има. Обаче Господ всичко вижда, всяка молитва чува. Отделен въпрос е дали откликва. За тези неща Той си има свои основания, неведоми за смъртните човеци. Един сакат писар от ония, дето скиторят по света, разправяше веднъж в чайната: най-тежкото изпитание Господне идва, когато е изпълнил всичките ти желания. Да те видим сега, мечтателю, какви ще ги дъвчеш. Виж за какво си ламтял и за какво ще ламтиш сега, рабе Божий?
Същото стана със Сенка. Бог му рече: „Искаше земни съкровища, нали, Сенка? Ето ти съкровища. И какво сега?“
Без пари е гадно да се живее, няма две мнения, но и с богатство не е много сладко.
Добре, натъпка тумбака, само в сладкарницата изплюска осем пасти (сега шкембето ще му се пръсне), облече се, нае си красива стая, и после? Какви ще са по-нататъшните ви блянове, Семьон Трифонич?