Обаче извади късмет. Жорж се върна важен-важен и съобщи: поканата е за три. Значи не е за обяд, договеди се Сенка, но не се обиди, а напротив, зарадва се, защото още не боравеше твърде изкусно с ножовете и малко трудно различаваше вилиците за месо, риба и салата.
В книгата пишеше: „При посещение при деца непременно им занесете подарък бонбони в бонбониера“, и Скорик не изцицийства, тоест не му се посвиди и купи на „Мясницка“ в „Дома на Перлов“ най-хубавата тенекиена кутия с шоколади във вид на приказния кон вихрогон.
Спазари за петарка лачен кабриолет, но понеже от нерви тръгна много по-рано, отначало повървя пеша, а каляската го следваше.
Мъчеше се да крачи според както беше написано в учебника: „Добре възпитаният изискан човек личи на улицата. Походката му винаги е спокойна и равномерна, стъпката му е уверена. Той върви направо, не се оглежда, само от време на време спира за миг пред магазините, обикновено се движи отдясно на пътя и не гледа нито надолу, нито нагоре, а направо и няколко крачки напред.“
Така мина по „Мясницка“, „Лубянка“, „Театрални“. А когато вратът му се схвана от гледане направо, се качи на кабриолета.
До Конковските ябълкови градини караха бавно, а точно преди Топли станове пътникът нареди на кочияша да засили конете, та да пристигнат пред къщата на съдията с бързина и шик.
Най-изискано влезе в къщата, каза „бонжур“ и леко се поклони.
Съдията отговори: „Здравей, Семьон Скориков“, и го покани да седне.
Сенка седна скромно, учтиво. Както е редно в началото на посещението, свали само дясната ръкавица и остави шапката си на пода без салфетка. Чак после, след като благополучно се справи с всичко, огледа добре съдията.
А той беше остарял, Иполит Иванович, отблизо доста личеше. Мустакът му във формата на подкова съвсем беше побелял. Но взорът му си беше същият: черен, проницателен.
Покойният им татко казваше за съдията Кувшинников, че от него по-умен човек няма на света, затова, като погледна в строгите очи на Иполит Иванич, Сенка реши, няма да робува на светската етикеция, а ще се държи искрено учтиво, както се беше научил не от книжката и не от Жорж, а от една особа (за нея по-нататък, няма нужда всичко да се струпва накуп).
Тази особа казваше, че истинската учтивост не е в любезните думи, а в искреното уважение: уважавай всекиго колкото можеш, докато човекът не ти демонстрира, че не заслужава уважението ти.
Сенка дълго премисля това странно мнение и накрая си го изясни така: по-добре да предразположиш лош човек, отколкото да засегнеш добрия, нали така?
Та и със съдията не подхвана светски приказки за приятното хладно време, а каза съвсем честно с лек поклон:
— Благодаря, че отглеждате брат ми, сирака, като свой син и за нищо не му натяквате. А още по-голяма ще е благодарността Христова.
Съдията също леко се поклони и отговори, че няма защо, че със съпругата си са радостни и щастливи с Ваня на стари години. Той е жизнерадостно момче, с нежно сърце и големи способности.
Чудесно. Помълчаха.
Сенка се чудеше как да завърти разговора в смисъл дали не би могло да види брат си. От напрежение чак подсмръкна, но веднага си спомни, че „шумното вдишване на носната секреция е абсолютно недопустимо, когато сме в общество“, и бързо извади кърпа да си издуха носа.
Съдията внезапно рече:
— Твоят познат, който дойде сутринта, те нарече „заможен ангросист“…
Скорик поизпъна рамене, но съвсем за кратко, защото Иполит Иванович продължи по следния начин:
— С какви средства си позволяваш лачен кабриолет, фрак и цилиндър? Аз си пиша с твоя настойник Зот Ларионович Пузирьов. През всички тези години на всеки три месеца изпращам по сто рубли за издръжката ти и получавам отчетите му. Пузирьов ми писа, че не си пожелал да учиш в гимназия, че си дивак и неблагодарник, общуваш с всякакви отрепки, а в последното си писмо ми съобщи, че направо си станал крадец и бандит.
Сенка от изненада скочи и викна — тъпо, разбира се, по-добре да си беше замълчал:
— Аз ли съм крадец? Защо, да не ме е хванал?
— Като те хванат, Сеня, ще е късно.
— Не съм искал да уча ли? Взимал е по сто рубли за мен, така ли? — Сенка направо се задави. Какъв подлец е този вуйчо Зот Ларионич! Малко беше чупенето на витрините, трябваше цялата му проклета къща да подпали!
— Та откъде ти е богатството? — попита съдията. — Трябва да знам, преди да те пусна при Ваня. Може фракът ти от кръв да е скроен и от сълзи ушит.
— Никаква кръв. Намерих старинно имане — измънка Сенка, но съзнаваше, че това не звучи никак достоверно.