— За кое?
— За това, че милееш не само за търбуха си, а и за родината, за това.
Колкото до родината, Сенка някак не беше много сигурен. Коя му е родина, Сухаревка или Хитровка? За какво да ги обича тези въшкави махали?
А Кувшинников пак го учуди. Въздъхна:
— Значи Зот ме е лъгал за гимназията? Сигурно и за всичко останало… Добре, ще си плати — и внезапно се натъжи, оклюма побеляла глава. — Ти — вика, — Сенка, прости ми, че от съвестта си се откупувах със сто рубли. Как поне веднъж не отидох лично да проверя как си там. Хем исках, когато баща ти умря, и двамата да ви взема, ама Пузирьов като взе да надига: скъп племенник, сестрина кръв. Значи е било само заради парите.
В този миг мислите на Сенка се отнесоха от големите пари в съвсем друга посока: как щеше да му се подреди животът, ако след смъртта на татко му не беше го взел Зот Ларионич, а съдията Кувшинников?
Ама какво да се тюхка напусто.
Мрачно попита:
— Няма ли да ме пуснете да се видя с Ванка?
Съдията помълча.
— Какво да ти кажа, ти беше честен с мене, а и си момче на място. Вижте се. Защо да не се видите? Тъкмо свърши урокът му по френски. Върви в детската стая. Прислужницата ще те заведе.
Сеня напразно се беше притеснявал във връзка с брат си.
Щом казаха на малкия, че брат му е дошъл, онзи излетя насреща му и му скочи на врата.
— Ехе! Аз, аз му написах писмо! Ти, Сеня, си точно както си те представях! — и се поправи: — Не представях, а както съм те запомнил. Никак не си се променил. Дори вратовръзката ти е същата!
Какъв лъжец, моля ви се!
Скорик му даде бонбониерата и още подаръци: бинокъл и ножче — същото онова с нокточистачката. Ванка, разбира се, тутакси забрави брат си и взе да щрака остриетата, но какво толкова, детето си е дете.
Взе си сбогом със съдията, стиснаха си ръка, Сенка обеща след няколко дни пак да дойде.
Обратно се върна пеша почти чак до Калужката застава, за да се отдаде на мисли.
Седем хиляди за прът! Ако не му отбият от цената, може да си живее като княз цяла година от един прът.
Трябва да го обмисли, много добре трябва да си размърда мислителните механизми.
Както го беше научила гореспоменатата особа: „Който марко мисри — мъногу праце.“
В смисъл: „Който малко мисли, много плаче.“ Тази особа не можеше да изговаря „л“, защото в техния език нямало такава буква. Някак се оправят и без нея.
Е, време е да се разкаже и за втория учител на Сенка, не нает, а самопоканил се.
Случи се така.
Същия ден, когато Скорик след балета и вертепа сутринта първо беше зле, а после се лекува с шампанско и пастет, го посети неочакван гост.
На вратата се почука — тихо, деликатно. Той помисли, че е хазайката.
Отваря, а там — вчерашният японец.
Сенка се уплаши — край. Сега ще го пребие, че е избягал, без да си плати за кражбата.
Японецът поздрави и попита:
— Засто треперис?
И Сенка честно му каза: така и така, треперя, защото ме е страх за живота ми. Да не ме убиете, чичо.
Онзи се учуди:
— Как така, Сенка-кун, да не се боис от съмъртта?
— Че кой не се бои — отговори на заплашителния въпрос Скорик и заотстъпва към прозореца. Помисли си: дали да не скочи? Височко му се видя, иначе щеше да скочи.
А японецът продължи да го плаши — сякаш още повече се учуди:
— Це засто се боис? Нари ностем не те е страх да спис?
От този гаден намек направо му мина страха от високо. Стигна до прозореца, отвори, все едно му е задушно. Ако посегне да го убие, сега вече с един скок ще се метне на перваза.
— Спането е друго — каза той. — Знаеш, че сутринта ще се събудиш.
— И сред съмъртта сте се забудис. Ако добре си живяр, добре сте се забудис.
Леко, дядо попе! Оставало поганец на кръстен руски човек да разправя за рая и възкресението!
Поради близостта на прозореца Сенка леко се окуражи.
— Как ме намерихте? — попита той. — Да не би да знаете някоя вълшебна дума?
— Дзнам. „Рубра“. Дадох една рубра на момценцето и то поретяро сред теб.
— На какво момченце? — смая се Сенка.
Маса показа с ръка около лакът от пода:
— Марко. Сопориво. Но бърдзо тица. — Огледа стаята и кимна одобрително: — Браво, Сенка-кун, це се настанир тук. Близо е до „Асеуров переурок“.
Тоест до „Ашчеулов переулок“, където са отседнали с Ераст Петрович. Наистина беше близо.
— Какво искате от мен? Нали върнах гердана — каза умолително.
— Господзар ми наредир — строго и дори тържествено заяви Маса и ненадейно въздъхна: — И осте: ти, Сенка-кун, пиририцас на мен. Когато бях като теб, състо бях марък бандзит. Той е моят утитер. А аз сте бъда твой утитер.