И скиташе така през пазара, пазеше се да не припарва до улица „Солянка“. Знаеше, че там, оттатък улицата, е Хитровка, най-страшното място в Москва. В Сухаревка, разбира се, също е пълно с джебчии и кокошкари, само че не могат да се хванат на малкия пръст на хитровските. Беше чувал, че там е пълен ужас. Само да им падне неканен гост, ще го оберат до шушка и пак добре ако изобщо успее да отърве кожата. Нощните приюти са страховити, с разни мазета и подземия. Вътре е пълно с бегълци каторжници, убийци и просто пияници и дрипльовци. Говореше се също, че ако някой маляк попадне там, направо го отпиши. Имало едни специални хора, наричат ги пезевенци. Тези пезевенци хващат самотните момчета и за пет рубли ги продават на чифутите и татарите за разврат в тайни домове.
После се оказа, че това са лъжи. Тоест за нощните приюти и за дрипльовците е вярно, но няма никакви пезевенци. Когато Сенка изтърси на новите си хитровански браточки за пезевенците, голям смях падна. Проха каза, че ако някой от момчурляците иска лесна печалба, негова си работа, но насила да се сквернят момчета — няма такова нещо. Изключено. Да наръгат някого в нощна доба — това да. Ако е тъпак или пиян. Наскоро открили един на „Подкопаевски переулок“: главата му на кайма, пръстите отрязани с все пръстените и очите му избодени. Сам си е виновен. Не се бутай неканен. Всяка жаба да си знае гьола.
Ама защо са му изболи очите? — уплаши се Сенка.
А Михейка Бухала се смее: иди питай ония, дето са му ги изболи.
Но този разговор се случи чак по-късно, когато Сенка вече беше станал хитрованец.
Всичко стана бързо и лесно — дето се вика, за отрицателно време.
Скорик въртеше очи край сергиите с медовина какво може да отмъкне, събираше кураж, и внезапно се вдигна врява до Бога. Някаква жена врещи. Помощ, вика, ограбиха ме, отмъкнаха ми кесията, дръжте крадците! А двама хлапаци горе-долу на Сенкина възраст препускат направо по сергиите, изпод обущата им хвърчат канчета и паници. Единия, дето й беше по-близо, продавачката докопа за колана и го събори на земята. Падна ли ми, вика, мръсна твар! Сега ще видиш ти! А другият крадльо, остронос, скочи от сергията и с един юмрук в ухото събори тетката долу (Проха винаги си носи „свинка“ — ашик, напълнен с калай, това Сенка научи по-късно). Остроносият дръпна другия за ръката да бягат, но вече ги завардваха от всички страни. Заради търговката, може би убита с един удар, сигурно щяха да усмъртят и двамата, ако не беше Скорик.
Като се разкрещя:
— Православни! Кой си е загубил сребърна рубла?
И всички се втурнаха към него: аз, аз! А той се изплъзна между протегнатите им ръце и тичешком викна на момчетата:
— К’во сте зяпнали! Беж!
И те се спуснаха подир него, а когато Сенка се обърка при някакъв вход, го задминаха и му махнаха: давай след нас.
На отдалечено място си починаха, запознаха се. Михейка Бухала (дето е по-дребен и по-бузест) попита: какъв си, откъде си?
Сенка отвърна:
— Сухаревски.
Вторият, дето се нарече Проха, се ухили, сякаш беше чул нещо много смешно. И защо, вика, не те свърта там?
Сенка мълчаливо се изплю през избития зъб — още не беше свикнал, но пак докара поне към три аршина разстояние.
И рече немногословно:
— Няма как. Инак съм за пандиза.
Двамата го погледнаха с уважение. Проха го тупна по рамото. Аре, рече, да живееш с нас. И да не ти пука, от Хитровка никой няма да те предаде.
Как Сенка се установи на новото място
Та с момчетата значи живееха така.
Денем ходеха да джобят, нощем да грабят.
Джобеха повече пак на Стария площад, дето е пазарът, или на „Маросейка“, дето са сергиите, или на „Варварка“ от минувачите, понякога на „Илинка“, дето са богатите търговци и борсовите посредници, но само там. Проха, шефът, наричаше този район „на един скок от Хитровка“ — в смисъл, ако стане напечено, можеха да скокнат до хитровските сокаци, дето нанай ще ги хванат.
Сенка бързо се научи да джоби. Весела и лесна работа.
Михейка Бухала дебнеше за „шарани“ — разни заплеси — и проверяваше имат ли пари. Такава беше неговата част от работата. Доближи се, поотърка се и прави знак с глава: има портфейл, става. Той самият никога не бъркаше по джобовете — нямаше нужната сръчност на пръстите.
После се включваше Скорик. Неговата задача беше „шаранът“ да се отплесне по нещо и да забрави да си варди джобовете. За целта си има разни пинизи. Може да се сбият с Бухала, хората обичат да гледат такива търкали. Може насред улицата да се разходи на ръце, размахал във въздуха крака (този номер го умееше от малък). А най-лесното е да се свлече в краката на „шарана“ като припадничав и да се завайка: „Олеле, лошо ми е, чичо (леличко — според случая). Умирам!“ Ако е добросърдечен човек, непременно ще спре да погледа как се гърчи момчето, а дори да е някой сухар и да си продължи по пътя, все пак ще се озърне да види — от любопитство. На Проха повече не му и трябва. Чик-чик, готово. Паричките ви тютю.