Смъртта го погледна учудено:
— Къде си се научил на такива думи?
Ох, грешка. Не трябваше да умничи и да показва колко е просветен, а да бие на жалост.
— Не мога повече, Смъртушке, сред хората да се скитам — Скорик замига — дали пък няма да изкара някоя сълза? — Грехота е да крада, срам ме е да прося. Нощем става студено, есен е вече. Позволи ми да се постопля, дай ми да хапна залче хляб и ще си ходя.
Чак се самосъжали и изхлипа.
Този път стана както трябва. Смъртта също се просълзи.
Погали го по главата, взе да носи за ядене.
Сенка беше сит (преди да дойде, беше хапнал кокошка с артишок), но усърдно се нахвърли на хляба със салам и млякото. Смъртта седеше, подпряла с ръка бузата си.
— Колко си спретнат — умили се тя. — И ризата ти е чиста. Някой пере ли те?
— Кой да ме пере? Сам се оправям — грейна насреща й Сенка. — Вечер си препирам в реката ризата и панталона, до сутринта са изсъхнали. Само дето много ми овехтя тая блуза. Не ми е за нея, ама ми е жал за бродерията ти — и погали с длан избродираното, натъжи се. — Виж как се е скъсала под мишницата.
Смъртта, както си е редно, казва:
— Свали я, ще ти я зашия.
Свали я.
Мадмоазел Лорета от практическите упражнения все казваше: раменцата ви, кавалере, са красиви, като захарни, й кожата ви е толкова нежна, иде ми да ви схрускам. Така че Сенка опъна захарни рамене, а пък същевременно жално се прегърна през ребрата.
Смъртта върти иглата и току поглежда бялата му кожа.
— Само един миг съм имал в клетата си съдба, в злощастния си живот — тихо, прочувствено каза Скорик. — Когато ти ме целуна мен, сирака…
— Нима? — изуми се Смъртта и чак спря да шие. — Чак такова щастие ли беше за теб?
— Нямам думи да ти кажа какво…
Тя остави блузата.
— Боже — вика, — дай пак да те целуна, не ми се свиди.
Той целият порозовя (този път от само себе си).
— Ех, тогава и от смъртта не ме е страх…
Но не отвори ръце и продължи да мига плахо.
Смъртта отиде до него, наведе се. Очите й нежни, влажни. Погали го по шията, по рамото и нежно докосна с устни неговите устни.
В същия миг всичко в него пламна. Той забрави уроците на сенсея, скочи насреща й, сграбчи я с всичка сила и започна да я целува, и само вдишва опияняващия ментов аромат на косата й — ах-ах — и не може да го издиша, жал му е.
И се случи, ей Богу случи се! За миг, за няколко секунди и нейното тяло внезапно пламна, и целувката й от майчинска стана силна, настоятелна, твърда, а ръцете й задращиха гърба му.
Но секнаха тези невъзможни секундички, тя отвори обятията му, дръпна се.
— Не — каза, — не. Стига, дяволче, не ме съблазнявай. Каквото не може, не може.
И разтръска глава, сякаш да пропъди някаква химера (така се казва, когато ти се привиди нещо невъзможно), прекара длан през очите си — и стана същата както винаги, спокойна. Погледна го с лукава усмивка:
— Ах, змейче такова, педя човече, пък какъв хитрец. Ще има да плачат от теб девойките.
А Скорик още пламти, още не е разбрал, че край на всичко, опитва се пак да прегърне Смъртта. Тя не се дръпна, но и не помръдна — все едно беше прегърнал статуя.
Изведнъж отзад се чу разтреперан глас:
— Ах, ето с кого си била, кучко!
Сенка се обърна и се смрази.
На прага застанал Княза — мутрата му разкривена, очите му бляскат. Ами да, външната врата нали не е заключена, та е влязъл, без да го чуят.
— Него ли намери за любовник, мръснице! Това пале! Този глист! Подиграваш ли ми се?! — пристъпи към Сенка, жив-умрял, хвана го за шията, дръпна го нагоре — онзи чак се вдигна на пръсти. — Ще те убия! — съска. — Ще ти скъсам главата!
Сенка се извърна да не му гледа мутрата — и без това беше ужасен. По-добре в последния си миг да погледне Смъртта, докато душата му не е излетяла от плътта.
И той видя чудо чудесно и дивно: как Смъртта взима от масата гърнето с недопито мляко и с всичка сила удря апаша по главата.
Княза се учуди, пусна Сенка и седна на пода. Държи се за главата, между пръстите му шурти кръв и мляко.
Смъртта викна:
— Какво стоиш? Бягай!
И му тикна недошитата блуза.
Но Сенка не побягна. Някой друг, сякаш втори Сенка вътре в него, каза:
— Давай с мен. Ще те убие.
— Няма да ме убие — отговори тя, и то така спокойно, че Сенка веднага й повярва.
Княза вдигна лице, очите му помътени, бесни. Понечи да стане, олюля се, хвана се за масата — още не беше дошъл на себе си и не го държаха краката. Но изхриптя:
— Цяла Москва ще обърна, ама ще те намеря. И под земята не можеш да ми се скриеш. Със зъби ще ти прегриза гърлото!
Толкова беше страховит, че Скорик изкрещя. Драсна с всички сили, изхвърча от вратата и се замята: накъде да бяга, накъде?