— Не ще и дума — още по-горчиво въздъхна Сергей Никифорович. — Сега не е като по ваше време. Ще знаете, никакво задоволство нямаме от работата. Искат ни само резултатност, за доказателствата никой не го е грижа. За победата на справедливостта пък да не говорим. Началството си има други грижи. Между другото — сниши глас — не исках по телефона… Вашето пребиваване в Москва не е тайна. Най-случайно видях на писалището на полицейския началник секретно предписание да се установи местонахождението ви и тайно да ви следят. Някой ви е видял, познал ви е и е докладвал.
Ераст Петрович ни най-малко не се покруси, дори като че ли му стана драго:
— Нищо чудно, в Москва мнозина ме познават. И очевидно не са ме забравили. Благодаря ви, Суботин. Знам какъв риск е за вас и оценявам. С-сбогом.
Той стисна ръка на очилатия, а онзи сконфузен измънка:
— Няма нищо. Но бъдете все пак по-предпазлив… Кой ги знае какво са намислили. Негово височество е злопаметен.
Кои са „намислили“ и кой е „височество“, Сенка не разбра.
От двора на Самшитови излязоха по пресечката на „Лубянски проезд“ и оттам свърнаха към градинката.
Още при първата пейка Ераст Петрович ги покани с жест: да седнем.
Седнаха. Сенка в средата, двамата от двете му страни. Все едно е под конвой.
— Е, господин Шопенхауер — обърна се към него Ераст Петрович. — Да си поговорим?
— Аз какво общо имам? — изломоти Скорик с лошо предчувствие. — Нищо не знам.
— Дедукцията сочи обратното.
— Коя-коя? — зарадва се Сенка. — Не я познавам. Лъже, кучка нещастна!
Ераст Петрович мръдна устна.
— Тази дама, Скориков (нека така ви наричам), никога не лъже. Помните ли сребърната копейка от седемнайсети век, която намерих в джоба на убития Синюхин? Помните я, разбира се — тогава демонстрирахте дори подчертано равнодушие. Откъде у бедния п-писар такова нумизматично чудо? Това първо. Нататък. На местопрестъплението старателно обръщахте гръб и жумяхте, макар че според наблюденията на Маса не ви липсва любопитство. Не проявихте дори изумление и ужас, което би било естествено в подобна ситуация. Съгласете се, че е странно. Това второ. Нататък. В този ден и във вашите джобове звънкаха монети. Според звука бяха ситнеж, какъвто в наше време няма. А в ръката си държахте пръчка от чисто сребро, което пък е съвсем необичайно. Откъде сребро у вас, хитровския г-гаврош? Това трето.
— Обиждате, а? Това псувня ли беше? — наостри се Сенка. — Срамота. А уж представителен господин.
Маса заби лакът в ребрата му:
— Когато господар говори „това първо, това второ, това трето“, сте мърчиш. Сте съсипеш дедукция.
Скорик се озърна — не видя никаква дама. Кого ще съсипе? Но за всеки случай си затвори устата. Че сега сенсеят леко го ръгна, но може и направо да го разгемби.
Ераст Петрович продължи, все едно никой не го е прекъснал:
— Макар да не възнамерявах да разследвам това п-престъпление, защото имам съвсем друга работа, вашето поведение ме заинтригува и аз възложих на Маса да ви следи. Обаче новото жестоко убийство, за което през нощта ми съобщи моят някогашен колега, промени намеренията ми. Трябва да се намеся в тази история, защото властите явно не могат да открият убиеца. Разследването дори не си дава сметка, че тези престъпления са брънки от една верига. Защо смятам така, ще попитате?
Сенка не възнамеряваше да пита нищо подобно, но не възрази на строгия човек. Нека си говори.
— Дори не защото „Маросейка“ е на пет минути от Хитровка, където убиха Синюхини. В тези две злодеяния има две п-принципно сходни черти, които се срещат твърде рядко, за да ги сметнем за случайно съвпадение. Убиецът явно преследва някаква грандиозна цел, в името на която пренебрегва всякакви дреболии от рода на верижките и медальончетата във витрината на бижутерския магазин. Това първо. А освен това е впечатляваща дяволската предпазливост, която кара престъпника да не оставя след себе си никакво живо същество, дори толкова безобидно като пеленаче или п-птица. Това второ. А сега за вас, Скориков. Абсолютно сигурен съм, че знаете много неща и можете да ми помогнете.
Сенка, който се беше настроил да слуша нататък за душегубеца, подскочи от този неочакван завършек, потръпна от внимателния поглед на сините очи и подвикна:
— Бе затрили са го златаря, аз к’во общо имам?
Маса пак го ръгна с лакът, този път по-силно.
— Забрави ри за сопоривото момтентце? Дето изкара от тебе една рубра? То е видяро как носиш в магазина сребърните прътки.
Скорик разбра, че няма измъкване, затова от махленски викове мина на хленч:
— Ма що не питате като хората… Ами само ме сплашвате и ми ръгате ребрата…