Вампира рязко се извъртя, измъкна револвера:
— Кой е тук?
— Ама си нервняк, пък уж бандюга — Смъртта с отвращение си обърса устните с ръкав. — Става течение, вратите тропат.
И внезапно се чу изсвирване — от коридора ли?
Нечий глас изсвистя (сигурно е Клюна, че е безнос):
— Манка свирна — задава се приставът от Подколоколни участък. С цветя. Тук ли идва?
— В Хитровка сам? — учуди се Вампира. — Без копои? Я що е смел.
— Будочник е с него.
Вампира изчезна от полезрението им, все едно вятър го беше издухал. Викна — сигурно от коридора:
— Добре, изгоро, после ще си поприказваме. Поздрави от мен Князчето, този рогач.
Тресна вратата и настъпи тишина.
Смъртта си наля кафява вода от гарафата (Сенка знаеше, че това е ямайски ром), отпи, но не глътна, а си изжабурка устата и го изплю в чашата. После извади хартийка от джоба си, отвори я и шмръкна. Чак след това леко се отпусна, въздъхна.
Но Скорик нямаше кокаин, затова клечеше цял вкочанен, сякаш се беше смръзнал. Значи честният младеж със захарни рамене и прическа „мон анж“ не е за нея, с него не може. А с този мазноуст може, така ли?
Размърда се — и отново пръстите на инженера предупредително забарабаниха по темето му: тихо, още е рано да се издаваме.
Какво става, Господи? Излиза, че Ераст Петрович беше прав за нея, безнравствената продажница…
Но това беше само началото на Сенкините потреси.
Мина минута, може би две — и на вратата се почука.
Смъртта се полюшна, загърна шала на гърдите си и звънко викна:
— Отворено е!
Чу се дрънчене на шпори и бодър офицерски глас каза:
— Мадмоазел Морт, ето ме. Обещах точно в пет да се явя за отговор и като човек на честта си спазих думата. Решавайте: ето ви букет теменуги, а ето заповедта за арест. Изберете.
За какво са теменугите, Скорик не разбра, а приставът Солнцев — гласът беше неговият — продължи така:
— Както вече ви казах, агентурни сведения, с които разполагам, достоверно потвърждават, че съжителствате в престъпна връзка с бандита и убиеца Дрон Веселов по прякор Княза.
— Защо плащате грешни държавни пари за агенти? За мен и Княза и без това всички знаят — небрежно, дори отегчено отвърна Смъртта.
— Едно е „знаят“, съвсем друго — неопровержими свидетелски показания плюс фотографски снимки, осъществени тайно по най-нова методика. Това, фройлан Тод, е подсъдно едновременно по два члена от Наказателния правилник. Шест години заточение. А обвинител на място ще ви прикачи и съучастничество в бандитизъм и убийство. Тогава не ви мърдат седем години каторга. Какво ще си позволяват с вас, жена от простолюдието, пазачите и всички други, не ми се мисли. Жалко за красотата ви. Докато дойде време да ви интернират, ще сте пълна развалина.
В пролуката се появи самият полковник — напет, с напомадена коса на път. В едната си ръка наистина държеше теменуги (на езика на цветята — „лукавство“), а в другата някакъв лист.
— И какво искате? — подпря хълбок Смъртта и наистина заприлича на оперната испанка. — Да ви издам любовника си?
— За какъв дявол ми е твоят Княз! — кресна приставът. — Когато му дойде времето, лично ще го пипна. Ти много добре знаеш какво искам. По-рано те молех, сега настоявам. Или ще бъдещ моя, или отиваш в каторга! Давам ти офицерската си дума!
Сенка усети как трепна със стоманен мускул кракът на Ераст Петрович, а и самият Скорик неволно сви юмруци. Ах, че е гнида този пристав!
А Смъртта само се разсмя:
— Галантен кавалер — всички госпожици ли така придумвате?
— Никоя и никога — гласът на Солнцев притрепера от страст. — Те самите ми се хвърлят на шията. Но ти… ти ме подлуди! За какво ти е този престъпник? Днес-утре ще го видиш да се валя в канавката, надупчен от полицейски куршуми. А аз ще ти дам всичко: пълна издръжка, защита от предишните ви другарчета, достойно положение. Не искам да те лъжа — не мога да се оженя за теб, пък и ти нямаше да ми повярваш. Обаче любовта и бракът са съвсем различни материи. Когато ми дойде време за женене, не ми трябва булка красавица, но сърцето ми все едно ще принадлежи на теб. О, имам велики планове! Ще те въздигна на небивали висоти! Ще дойде ден, в който ще станеш некоронована царица на Москва, ако не и повече! Е?
Тя мълчеше. Гледаше го, леко свела глава, сякаш виждаше интересна картинка.
— Кажи още нещо — помоли. — Че някак не мога да реша.
— А, така ли! — приставът хвърли букета на пода. — В любовта и на война всичко е позволено. Не само ще те тикна в затвора, ами и това сиропиталище, дето го подпомагаш, ще го попилея по дяволите. С крадени пари живеят, нови крадци растат! Бъди сигурна, думата ми е стомана!