— Така вече е добре — усмихна се на нещо Смъртта. — Сега стана убедително. Съгласна съм. Казвай си условията, Инокентий Романич.
Полковникът остана като слисан от тази неочаквана отстъпчивост, чак се дръпна назад, така че пак не се виждаше.
Но бързо се опомни. Скръцнаха ботушите му, ръка с бяла ръкавица посегна за букета, вдигна го.
— Не ви разбирам, синьора Морте, но passons, както и да е. Само че имайте предвид, аз съм горд човек и няма да допусна да ме разигравате. Ако решите да хитрувате… — юмрукът така стисна теменугите, че стъбълцата им се прекършиха. — Ясно ли е?
— Ясно, ясно. Давай по същество.
— Добре. — Солнцев пак се появи в пролуката. Понечи да връчи букета, но видя, че цветята са увиснали безжизнено, и го хвърли на масата. — Докато не арестувам Княза, ще живееш тук. Ще идвам тайно нощем. И те искам нежна! Не обичам студенината в любовта! — свали си ръкавиците, хвърли и тях на масата и протегна ръце към нея.
— А няма ли да те е страх да идваш при мен? — попита Смъртта. — Да не се уплашиш?
Приставът отпусна ръце.
— Няма нищо. Ще взимам Будочник с мен. Княза няма да посмее да припари в негово присъствие.
— Не ти говоря за Княза — тихо промълви тя и се доближи. — Не те ли е страх да си играеш със Смъртта? Чувал ли си какво става с любовниците ми?
Онзи се изсмя:
— Глупости. Измишльотини за загубени тъпаци.
И тя се засмя, но така, че на Сенка му се изправиха косите.
— Значи сте материалист, Инокентий Романич. Това е добре, аз обичам материалистите. Добре, да вървим в спалнята, щом сте толкова смел. Ще се погушкаме.
Сенка чак изстена от тези й думи — вътрешно, разбира се, тихо, но поради това стонът му беше още по-болезнен. Вярно говореше Жорж за жените: „Всички те са всъщност подлоги, мон шер. Който е по-напорист, нему се подлагат.“
Мислеше, че при тези думи приставът направо ще се понесе към спалнята, обаче онзи щракна часовника и въздъхна:
— Пламтя от страст, но сега не мога да утоля огъня, в шест и половина съм на доклад при полицейския началник. Ще мина късно вечерта. И внимавай: без номера.
Потупа я по бузата, гадно псе, и задрънча с шпорите към вратата.
А тя, останала сама, извади кърпата и я вдигна до лицето си, сякаш да го избърше, но се отказа. Седна до масата, отпусна глава върху скръстените си ръце. Ако заплачеше сега, Сенка всичко щеше да й прости, но тя не плачеше — раменете й не потръпваха, не се чуваха хлипания. Седеше си просто така.
Скорик вдигна глава, унило погледна господин Неймлес. Прав сте, Ераст Петрович. Аз съм пълен загубеняк.
А онзи замислено поклати глава, мръдна устни и Сенка не толкова чу, колкото се досети:
— Интересна особа…
После Ераст Петрович изведнъж му намигна — не овесвай нос, един вид — и леко мръдна ръка. Явно беше дошло време да се намеси.
Но в този момент пак се чуха стъпки: не маршови като на пристава, а тежки, провлечени.
— Извиняваме се, значи — изгъгна басов глас.
Будочник! Сенка хвана господин Неймлес за коляното: стойте, не сега!
— Тяхно високоблагородие си е забравил ръкавичките. Изпрати мен, той не пожела.
Смъртта вдигна глава. Не, никакви сълзи, само дето очите й блестяха по-ярко от обичайното.
— Има си хас — подсмихна се тя. — Инокентий Романич така важно-важно си тръгна. Ако се върне за ръкавиците, ще провали целия ефект. На, Иван Федотич.
Взе ръкавиците от масата и му ги хвърли. Но Будочник не си тръгна веднага.
— Ех, моме, моме, какви ги вършиш? Господ ти е дарил таквази красота, а ти я мърляш в земята, гавриш се с Божия дар. Моят паун излезе оттук, свети като лъснат ботуш. Значи и на него не си отказала. А е гадно човече, дори паун не е, ами мокра кокошка. И Княза, твоят човек, е гнойна пъпка. Леко да го притиснеш — ще се пукне. Такъв ли ти трябва? В главата ти е нощ, в душата — мъгла. Трябва ти човек ясен, силен, с грамадно богатство, на който да се облегнеш, да си поемеш дъх, да стъпиш здраво на земята.
Смъртта учудено вдигна вежди:
— Какво ви става, Иван Федотич? Да не сте станали сводник на стари години? С кого ме уреждате, интересно? Кой е този богаташ?
Но в този миг откъм коридора може би се дочу сърдит глас:
— Будников, безделнико, заспа ли там?
Та Будников довърши набързо:
— Само доброто ти желая, глупачке клета. Имам предвид един човек, който ще ти е и опора, и защита, и спасение. После ще намина да си поговорим.
Изтътриха се обуща, вратата се тресна.
И пак Смъртта остана сама в гостната, но сега не седна до масата. Отиде в дъното на помещението, където висеше строшеното огледало, застана пред него и взе да се оглежда. Поклащаше глава и сякаш дори си говореше нещо, но думите не се чуваха.