— Мда, Семьон Скориков — пошепна господин Неймлес. — Това, простете ми вулгарността, е направо някаква кучешка сватба. Добре, ще се присъединя и аз, ще си опитам късмета. На бас, че моята поява ще е още по-ефектна от тръгването на полковник Солнцев. А вие се измъквайте навън. Нямате повече работа тук. Марш-марш през прозорчето — и показа с жест.
Сенка не възропта. Стъпи на порцелановата саксия (нарича се „чиния“, в бордела има същите; а има и едни други за подмиване на жените, те се наричат „биде“), направи се, че се катери към прозорчето, но щом Ераст Петрович почука на вратата и влезе в гостната, Скорик моментално се спусна обратно. Така да се каже, върна се на обсервационната си позиция.
Как Сенка се разочарова от хората
Ераст Петрович излезе бавно насред гостната, приповдигна шапка (днес беше с карирано кепе с прибрани нагоре наушници).
— Не се плашете, госпожице. Няма да ви с-сторя нищо лошо.
Смъртта не се обърна, а гледаше неканения гост в строшеното огледало. Завъртя глава, прекара длан през огледалото. Обърна се през рамо. Лицето й беше учудено.
Той леко се поклони.
— Не, не съм в-видение и не съм халюцинация.
— Тогава върви по дяволите — отсече тя и пак се обърна към огледалото. — Нахалник. Само да си отворя устата — и ще те разкъсат на парчета, който и да си.
Ераст Петрович се доближи.
— Виждам, че никак не се уплашихте. Наистина сте изключителна жена.
— А, затова скърцаше вратата — каза тя като на себе си. — Аз пък помислих, че става течение. Кой си ти? Откъде се взе? От дяволския комин ли изскочи?
На което той отговори строго:
— За вас, мадмоазел, съм пратеник на съдбата. А съдбата „изскача“ откъдето си иска, понякога от много странни места.
Тогава вече тя се извърна цялата към него. И го погледна не с презрение, а с недоумение и дори, както му се стори на Скорик, с някаква надежда. Попита:
— Пратеник на съдбата ли?
— Защо, не ви ли приличам?
Тя направи крачка към него, погледна от долу на горе лицето му.
— Не знам… Може и да приличате.
Сенка изпъшка — много лошо бяха застанали: високият господин Неймлес изцяло я беше заградил, а и него виждаше само в гръб.
— Чудесно — каза Ераст Петрович. — Тогава ще ви говоря поетично, както се полага на пратеник на съдбата. Госпожице, над този кът на Москва, където се намираме понастоящем, се е сгъстил облак от зло. И току пролива над земята кървав д-дъжд. Вятърът не може да разнесе този железен облак, сякаш тук го държи някакъв магнит. Подозирам, че този магнит сте вие.
— Аз ли?! — изненада се Смъртта и отстъпи встрани.
Сега се виждаше добре. Лицето й доби объркан вид, съвсем различен от обичайния.
Ераст Петрович също се помести, сякаш искаше да е на разстояние от нея.
— Чудесна покривка — каза той. — Никога не съм виждал такава удивителна шарка. Кой я е бродирал? Вие ли? Ако е така, значи имате истински т-талант.
— Оставете това — прекъсна го тя. — Защо решихте, че заради мен се лее кръв?
— Ами защото, госпожице Смърт, около вас са се събрали най-опасните престъпници в г-града. Княза, убиец и бандит, който ви издържа. Изродът по прякор Цайса, който ви снабдява с кокаин. Изнудвачът мерзавец Вампира, който също ви е нужен за нещо. За какво ви е тази сбирка, тази колекция от чудовища?
Тя дълго мълча. Сенка дори помисли, че изобщо няма да отговори. Но тя все пак отговори:
— Значи ми е нужна.
— Коя сте вие? — сърдито възкликна господин Неймлес. — Алчна събирачка на богатства? Честолюбка, която обича да си въобразява, че е кралица на з-злодеите? Човекомразка? Душевноболна?
— Аз съм Смъртта — тихо и тържествено промълви тя.
Той избърбори едва чуто:
— И вие ли? Не сте ли множко за един град?
— Какво искате да кажете?
Тогава той се доближи до нея и заговори рязко, напористо:
— Какво знаете за убийствата на Синюхини и Самшитови? В тези престъпления има белези на някакво сатанинско идолопоклонство: ту избождане на очи, ту избиване на всяка жива твар, включително и папагала в кафеза. Истински пир на смъртта.
Тя сви рамене.
— Не знам нищо. Полицай ли сте? — погледна го в очите. — Не, в полицията няма такива.
Той поклати глава — отегчено или смутено:
— Моля за извинение, з-забравих да се представя. Ераст Петрович Неймлес, инженер.
— Инженер ли? Тогава какво ви е грижа за убийствата?
— Има два феномена, които никога не ме оставят равнодушен. Безнаказаността на злодейството и т-тайната. Първият буди в душата ми гняв, който не ме оставя да дишам спокойно, докато справедливостта не възтържествува. А вторият ме лишава от сън и покой. В сегашната история и двата са налице: и чудовищното злодеяние, и тайната — вие. Трябва да разкрия тази тайна.