Изскочи по стъпалата на нощната улица и не спря да тича чак до „Лубянка“. Там падна на колене до ограждението на шадравана, топна си лицето във водата, малко се охлади и чак тогава забеляза, че е изтървал и прътите от дясната ръка.
Да вървят по дяволите. Важното е, че е жив.
— Къде се губите, Скориков? — попита господин Неймлес, когато му отвори вратата. Веднага хвана Сенка за ръка и го заведе до лампата. — Кой ви подреди така? Какво се е случило?
Понеже видя цицината на челото му и подутия нос, с който се беше забил в каменния под.
— Княза искаше да ме убие — мрачно отговори Сенка. — Насмалко да ми счупи главата.
И разказа какво стана. Къде е бил и как е носил прътовете не спомена, разбира се. Просто се отбил по една работа в ерошенковското подземие и там му се случил този кошмарен прецедент.
— Инцидент — автоматичното поправи Ераст Петрович. Надлъжна бръчка прекоси челото му. — Добре ли видяхте Княза?
— Какво да му гледам — Скорик унило заразглежда физиономията си в огледалото. Ама че нос — направо печен картоф. — Кой друг ще ме трепе? Ерохинската паплач не напада просто така, първо се позаглеждат що за човек си. А този ми се нахвърли без предупреждение и здравата ме размаза. Или е Княза, или е някой от колодата му. Но не и Цайса — той нямаше да се заглавичква, направо щеше да ме ръгне с ножката или да ми забие шпагата в окото. А къде е Маса-сенсей?
— На среща — господин Неймлес повдигна брадичката на Сенка, завъртя му лицето наляво-надясно, да му се полюбува. — Ще трябва компрес. А тук пластир. Така боли ли?
— Боли! — изрева Скорик, защото Ераст Петрович здраво го стисна за носа.
— Нищо, до сватбата ще мине. Няма с-счупено.
Господин Неймлес беше с дълъг копринен халат и мрежичка на косата — да му крепи коафюрата. Сенка имаше същата, „гард фасон“ се нарича.
Какво ли е станало между него и Смъртта, помисли си Скорик и погледна изпод вежди гладкото лице на инженера. Какво ли? Такъв жребец няма да изпусне своето си.
— Вижте какво, хер Шопенхауер — заяви Ераст Петрович, след като свърши да маже Сенка с някаква смрадлива гадост. — Отсега нататък нито крачка б-без мен и Маса. Ясно?
— Как да не е ясно…
— Прекрасно. Тогава си лягайте и се отнесете в обятията на Морфея.
Сенка си легна, но до обятията доста се повъртя. Ту му затракаха зъбите, ту се смръзна и не можеше да се стопли. Естествено. Смъртта беше прелетяла съвсем наблизо до него, беше му вейнала в душата с леденото си крило.
Сети се, че не намина при Ташка. А тя искаше нещо да му каже, да го предупреди. Би трябвало да отскочи при нея, но само от мисълта пак да отиде в Хитровка се разтрепери още повече.
Утрото е по-мъдро от вечерта. Може пък утре нещата да не му се сторят чак толкова страшни.
С тази мисъл заспа.
На другия ден пак ужасно го беше страх. И на по-другия също. Дълго остана уплашен, цяла седмица. Сутрин или денем по се окуражаваше: днес, си казваше, вече непременно ще ида, щом се стъмни; а привечер душата му се свиваше, краката му отказваха да тръгнат към „Лубянка“ — и точка.
Но не че всички тези дни само се плашеше и не правеше нищо друго. Напротив, беше толкова зает и с такива неща, че направо забравяше всичко друго на света.
Започна се оттам, че Ераст Петрович предложи:
— Искаш ли да видиш моето летящо килимче?
Точно преди това бяха говорили. Сенка от все сърце го помоли да не му говори на „вие“ и да не го нарича „Скориков“, защото му става криво.
— Криво ли? — учуди се господин Неймлес. — Че ви говоря на „вие“? Но нали се мислите за голям? Между големи хора обръщение на „ти“ е възможно само ако е взаимно, а пък аз още не се чувствам г-готов да сме на „ти“.
— Че аз никога през живота си не мога да ви говоря на „ти“! — стресна се Сенка. — И нямам нужда. Обаче вие говорите с Маса на „ти“, зачитате го. А аз не съм ли човек за вас?
— Вижте, Скориков… Тоест прощавайте, господин Скориков — направо се заяде инженерът, — с Маса говоря на „ти“, а той ми говори на „вие“, защото в Япония господарят и слугата могат да разговарят само така и никак другояче. В японския език това е много строго регламентирано. Там има десетки различни нива на общуване на „ти“ и „вие“. Неприемливо е да се обърнеш към слугата не така, както е прието, и дори е граматическа грешка.
— А у нас само интелигенцията говори на „вие“ с простолюдието, за да му покаже презрението си. Затуй народът не я обича.
Едвам го придума. Но Ераст Петрович все пак не склони да го нарича приятелски „Сенка“ — не и не. Вместо „Скориков“ взе да се обръща със „Сеня“, все едно е господарско синче с къси панталонки. Ала Сенка търпеше, какво да прави.