И тогава трябва да зареже всичките си занимания. Да тича с този луд почти гол из двора, да се катери по улука, да размахва ръце и крака.
Може и да е хубаво, полезно за здравето или за предпазване от апаши, но едно, че няма време, а второ — костите после така го болят, едвам се разгъва.
В Хитровка имаше един дядко, по-рано бил санитар в психическа болница. Какви работи разправяше само за тамошните обитатели и техните кукувщини! Та и Сенка от време на време се чувстваше като онзи санитар. Все едно живееше със смахнати. На пръв поглед — хора като хора, а като се загледаш някой път — направо си е прочутата лудница „Канатчикова дача“.
Да вземем например самия господин Неймлес. Уж не е японец, нормален човек, пък се държи някак не по нашенски. Когато в кабинета си бае над чертежите или пише някакви работи, как да е, но веднъж Сенка погледна през рамото му, полюбопитства какво ли рисува там, и ахна: инженерът не пишеше с перодръжка, а с дървена четчица, с каквито се маже лепило, и не изписваше букви, а мацаше някакви чудновати заврънкулки с непонятен вид и значение.
Или вземе да прави тегели из стаята и щрака зелената броеница — така можеше да кръстосва с часове.
А друг път седне пред стената и вземе да се пули в една точка. Сенка веднъж се опита да види какво има там, на тази стена. Нищо не видя, ама абсолютно нищо, нито дори дървеница или някоя друга буболечка, а когато искаше да попита: какво по-точно ви интересува там, Ераст Петрович, Маса, който се случи до него, хвана Сенка за яката по най-възмутителен начин, измъкна го от кабинета и каза: „Когато господзар зазерцава, не може се бедзпокои.“ Ама какво съзерцава бе, като там няма нищо!
Освен грижите по подготовката на „Летящото килимче“ за състезанието господин Неймлес се занимаваше с някакви други тайнствени неща, които не споделяше със Скорик. Едва ли не всяка вечер след осем излизаше и се връщаше късно, а понякога го нямаше чак до сутринта. По тази причина Сенка страдаше от лоши видения.
Веднъж извади от вързопа за пране една долна фланела на инженера и взе да я души — дали не мирише на Смъртта (не можеше да сбърка с нищо онзи ментов опияняващ аромат). Май не миришеше.
Понякога и денем го нямаше, а по каква причина — не беше ясно.
Веднъж, когато Ераст Петрович преди излизане си оправяше яката и се решеше пред огледалото по-дълго от обичайното, Скорик изпадна в невъзможна ревност. Не издържа и се измъкна уж за покупки, но навън проследи инженера, за да го види къде ходи, дали не отива на среща с една безнравствена особа.
Оказа се, че наистина има среща, но не с въпросната.
Господин Неймлес влезе в кафене „Риволи“, седна и зачете вестници — Скорик виждаше всичко през стъклената витрина. След някое време забеляза, че не само той се интересува от Ераст Петрович. Наблизо пред модния магазин стоеше някаква госпожица и гледаше в същата посока. Сенка отначало чу тих звън и не можа да разбере какво е. После забеляза, че госпожицата е със зашити на маншетите малки камбанки, а на шията има украшение във вид на змия, съвсем като жива. Ясно — декадентка, напоследък Москва се напълни с такива.
Отначало Сенка помисли, че госпожицата чака някого и се е загледала в тъмнокосия красавец, нищо чудно. Но после тя тръсна глава, прекоси улицата и се шмугна в кафенето.
Ераст Петрович остави вестника, вдигна се насреща й, настани я да седне. Размениха няколко думи и инженерът взе да й чете нещо от вестника.
Е, не е ли малоумен?
Сенка ги заряза, защото се успокои. Какво да се тормози, щом господин Неймлес е толкова сляп. Срещна се със самата Смърт, говори с нея, погледна я в мъждукащите очи, а ухажва някаква си скубла.
Не, този субект му беше съвсем непонятен.
Да вземем например преместването.
Два дни преди рандевуто в „Риволи“ изведнъж тръгнаха да се местят от „Ашчеулов переулок“ — така нареди господин Неймлес. Преместиха се зад „Сухаревка“, в Спаските казарми, в офицерска квартира. Защо, поради какво така — никой нищо не обясни на Сенка. Тъкмо бяха започнали да се обзавеждат, той накова рафтчета в кабинета, нае чистачи да излъскат паркета, да го направят като огледало, а и половин теле беше поръчал на месаря — и на ти. А и наемът беше предплатен за два месеца — шестстотин рубли на вятъра!
Събраха багажа спешно, намятаха едно-друго в два кабриолета и напуснаха.
Новото жилище не беше лошо, с отделен вход, само трипеда отначало нямаше къде да приберат. Сенка два дни ухажва портиера, четири самовара чай изпи с него, шест рубли му снесе и после още три и половина — чак тогава взе ключовете от конюшнята (там бездруго нямаше коне, защото полкът беше заминал да завзема Китай).