Докато Скорик увещаваше портиера, Маса-сенсей се спогоди с жената на портиера, и то много по-бързо. Така че се уредиха, общо взето, добре, не можеше да се оплаче: и покрив над главата, и „Летящото килимче“ на топло и сухо, и от Михеич уважение, и от съпругата му Федора Никитишна ден през ден пирожки и компоти.
В последния ден от спокойния живот, преди всичко наново да се обърка, Сенка прие на новото място гости — брат си Ванюшка и съдията Кувшинников. Щом се преместиха от „Ашчеулов переулок“, веднага прати по градската поща писмо: сега живея на адрес еди-кой си, ще се радвам да видя скъпия си брат Иван Трифонович, приемете и проч. Иполит Иванович отговори също с писмо: благодаря, скоро непременно ще дойдем.
И си удържа на думата, пристигна.
Отначало огледа мнително наоколо — да не е някой вертеп. Когато Маса изскочи в антрето само по наполеонките за реншу, съдията се намръщи и сложи ръка на рамото на Ванка. Малкият също се вторачи в източния човек, а когато Маса се плесна с длани по корема й се поклони, Ванятка уплашено охна.
Лоша работа. Съдията заотстъпва към вратата (за всеки случай не беше освободил файтона), но в този момент за късмет от кабинета излезе Ераст Петрович и от пръв поглед към солидния човек с кадифена кабинетна пижама и книга в ръка Кувшинников веднага омекна. Ясно, че такъв господин няма да живее в апашко свърталище.
Запознаха се по най-любезен начин, Ераст Петрович представи Сенка като свой помощник и покани съдията в кабинета си да пушат кубински пури. За какво са си говорили, Скорик остана в неведение, защото поведе Ванка в конюшнята да му покаже автомобила, а после повози брат си из двора. Той самият превключваше скоростите и работеше с коварния дросел, кормилото също въртеше той, а Ванка само натискаше клаксона и крещеше от възторг.
Направиха безброй кръгчета, отиде сума гориво, но какво толкова. После излезе съдията да прибира Ванка вкъщи. Стисна ръка на Сенка, кой знае защо куражлийски му намигна.
И си тръгнаха.
А вечерта, преди да си легне, Скорик спря пред огледалото да види дали не му е поникнал още някой косъм на брадата и откри по бузите си четири нови косъмчета — три отдясно и едно отляво. Общо вече бяха трийсет и седем и то без тия от мустаците.
По навик си помисли за Ташка и се вслуша в себе си — сега сърцето му ще задумка.
Не задумка.
Наложи си да си спомни за Княза и как избяга от мазето.
Добре де, Княза, добре де, избяга. Цял живот ли пък да трепери?
Повече от седмица не посмя да помисли дори да отиде до Хитровка, а сега изведнъж усети: може, време е.
Как Сенка плака
Стигна до „Хохловски“ през задните дворове — от „Покровка“ през „Колпачни“. Нощта беше чудесна, безлунна, с лек дъждец и мъгла. На пет крачки нищо не се виждаше. А Скорик, за да е още по-невидим, си облече черна риза под черната куртка и дори си намаза със сажди сурата, в смисъл лицето. Когато излезе от двора на пресечката, където двама хитрованци се топлеха с винце край напален огън, онези ахнаха от черния човек и се прекръстиха. Но не шукнаха — май състоянието им не позволяваше. А може да са си помислили, че им се е привидял.
Сенка врътна кратуна, тоест глава наляво-надясно с цел ре-ког-но-сци-ровка. Не видя нищо съмнително. Светеха мъждиви прозорци, някъде някой пееше, от „Каторгата“ се носеха грозни псувни. Хитровка като Хитровка. Чак го досрамя колко дни го тресе шубето или, интелигентно казано, го беше страх.
Заряза предпазливостта и свърна право към двора на Ташка. Носеше й пакет с подаръци: нова гимназиална униформа с бяла престилка за новата й кариера, за Помпошка тенисна топка, за охтичавата й майка бутилка „Двойная крепкая“ (да свърши най-после, да умре щастлива и да освободи момичето от присъствието си).
На единствения прозорец стърчаха цветя, не светеше. Това е добре. Ако Ташка беше с клиент, на шкафчето до кревата й щеше да свети газената лампа с червен абажур, та и пердето щеше да е червено от светлината й. Което ще рече: разкарай се, мадмоазелката работи. Но щом е тъмно, значи си е свършила работата и е легнала да спи.
Сенка чукна на стъклото, повика я:
— Таш, аз съм, Скорик…
Тишина.
Тогава понадигна глас, но все пак не много силно — да не стигне до чужди уши.
Къртят. Дори пуделчето — и то си трае, не усеща госта. Сигурно се е уморило.
Скорик се почеса по темето. Какво да прави? Не и да превключва на задна, нали?
По едно време гледа — вратата леко открехната.
Така се зарадва, че дори не се учуди защо у Ташка посред нощ не е залостена вратата. Сякаш не живее в Хитровка.