Шмугна се вътре, затвори вратата, повика я:
— Таш, събуди се! Аз съм!
Но пак тишина.
Да не са излезли? Къде по това време?
И сякаш нещо го прониза.
Преместили са се! Нещо й се е случило, та се е наложило да се мащат (Сенка вече знаеше, че е по-правилно „да се махнат“, но то е, когато човек се мести от истинско жилище с пердета и мебели, а от такова хората се мащат).
Обаче не е възможно да се преместят и тя да не остави никаква вест на приятеля си.
Сенка опипом намери в тъмното лампата, бръкна в джоба си за кибрит. Запали я.
И видя, че Ташка никъде не се е преместила.
Тя лежеше вързана за леглото. Половината й лице е залепено с аптекарски пластир, застиналите й очи яростнгледат в тавана, а ризата й цялата е раздрана и на кафяви петна.
Хвърли се да я развързва, а Ташка твърда като телешкото в месарската изба.
Седна на пода, притисна чело в твърдия й хълбок и заплака. Не от мъка дори или страх, а просто заплака, и толкова — така пожела душата му. Не мислеше за нищо. Хлипаше, бършеше си с ръка сълзите, с ръкав сополите, току надаваше вой.
Плака колкото му се плачеше — дълго време. Дотук добре, но когато сълзите му секнаха, се почувства още по-ужасно.
Вдигна глава и съвсем отблизо видя ръката на Ташка, притисната от въжето към рамката на кревата. Пръстите й стърчаха не като на живите, а във всички посоки — като сухи вейки, и от това изведнъж направо му призля. Той запълзя заднешком назад, по-далеч от разчепените пръсти, и се натъкна с обувката на нещо меко, обърна се.
До стената на вечната си постелка лежеше майката на Ташка. Очите й бяха затворени, а устата — напротив — отворена и на брадичката й се беше спекла кръв.
Неуместно му хрумна, че никога никак другояче не я е виждал — все на тази съдрана постелка. Само дето по-рано се въргаляше тук пияна, а сега мъртва. На дрипа живя, на дрипа умря.
Но това вече не Скорик, а все едно някой вместо него си го помисли. Този същият друг, който и по-рано понякога се обаждаше, не искаше да плаче. Той пошепна: „Няма да е човешко, ако този скот, дето е сторил това на Ташка, остане да живее на света. Гадино кървава, чакай пълно възмездие от нас с Ераст Петрович.“
Така каза вторият Сенка, след като изчака първия Сенка да се наплаче. И беше съвсем прав.
Чак на излизане забеляза до вратата нещо като бяло кълбо прежда. Наведе се и видя мъртво паленцето Помпоний, и внезапно се оказа, че първият Сенка изобщо не си е изплакал всички сълзи. Стигнаха му за целия път чак до Спаските казарми.
— Същата картина като у Синюхини и Самшитов и — мрачно каза господин Неймлес и покри лицето на Ташка с бяла кърпа. — Маса, твоето мнение за последователността на събитията?
Сенсеят посочи вратата:
— Избир е вратата с един шут. Врязър. Бърдзо. Скочиро му е кутентето. Убир го е с крак, така — Маса тропна, все едно си заби петата в пода. — Посре дошър тук — японецът с две големи крачки стигна до мъртвата майка. — Тя спяра. Той я ритнар в срепоочие. Веднага я убир. Посре хванар момите, вързар за регрото и запотнар да мъти.
— Какво започнал? — болезнено изкриви лице Скорик.
— Да я мъчи, изтезава — преведе Ераст Петрович. — Както преди това е изтезавал Синюхин и Самшитов. Виждаш ли й п-пръстите? Убиецът ги е чупил един по един. А косата?
Сенка вяло попита:
— Какво косата?
Инженерът побутна кърпата. Гласът му беше студен, мразовит.
— Ето тук, на т-темето, има кръв. И тук. И тук. А по пода кичури. Някои дори са с кожа. Скубал й е косата.
— Защо? Какво му е направила?
Толкова срамно, толкова гадно беше да говорят така бездушно, все едно става дума за чужд човек, но господин Неймлес ясно показваше: сега работим, участва само мозъкът, сантиментите после. А Сенка и без това вече нямаше сили да плаче и всичките му чувства бяха изтекли заедно със сълзите.
— Да не се е хванала с някой ненормален клиент? — попита той и подръпна обратно кърпата, за да не се разкисне пак. — Случват се такива работи в Хитровка. Мадмоазелката си хване някого, уж обикновен човек, а изверг.
Инженерът кимна, сякаш да одобри дедуктивните усилия на Сенка.
— Версията за клиент садист би могла да е основна, ако това престъпление не приличаше толкова на предишните две. Изтребване на всичко живо. Това първо. Изтезания. Това второ. Същият район. Това трето. Освен всичко друго… — той с нетрепнала ръка оголи краката на Ташка, наведе се и извади лупата. Скорик бързо се извърна и се закашля, за да избута буцата от гърлото си. — Мда, никакви следи от насилие или полово поругание. Жертвата не е интересувала убиеца като чувствен обект. Да видим устните…
Маса се доближи, а Сенка не погледна.