И си тръгна, прикрила уста с крайчетата на забрадката — толкова я развесели видът му.
А той, щом се омете от Хитровка, клекна до стълб с афиши, разгъна листа и зачете. Почеркът на Смъртта беше гладък, лесен за четене, макар и съвсем ситен.
Здравейте Ераст Петрович. Каквото ми наредихте всичко точно изпълних. Листенцето както ви обещах си го окачих на гърдите и той веднага забеляза. (Какво листенце, почеса се по темето Сенка. И кой е „той“? Добре де. Може после да става ясно.) Цял се изкриви и вика чудна работа. С какъв боклук си се окичила, а моя подарък не носиш. И взе да подпитва дали някой не ми го е подарил. Аз викам както е уговорката Сенка Скорик. Той се разкрещя. Копиле вика. Ще го пипна на сол ще го стрия. (Ама това е за Княза! Смачканото листче затрепери в ръката му. Какви ги върши? Що го клевети? Направо иска да го довърши! Не знам за никакво листенце! Нищо не съм й подарявал, не съм й виждал очите! И дочете писмото набързо.) Много е тежко с него. Все е нетрезвен мрачен и заплашва. Много ме ревнува. Добре поне че само от Скорик. (Да бе, от това по-добре здраве му кажи!) Ако научи за другите кръв ще се лее. Опитах как ли не. Отрича. Вика нищо не знам, кой върши такива катилщини и аз искам да знам. Науча ли ще ти кажа щом се интересуваш. А дали говори истината или лъже не мога да ви кажа щото сега не е какъвто беше по-рано. Като че ли не е човек ами хищен звяр. Все се зъби. А освен това искам да ви кажа за предишния ни разговор че не бива да ме корите за безнравственост. Каквото е писано на човек не зависи от него, а само зависи да го обърне към добро или лошо. И не ми говорете повече така и не ми пишете за това понеже няма смисъл.
За кое „това“ да не й пише и говори? Сигурно за долната й развратност с Княза и другите гадове.
Сенка сгъна записката пак, както си беше, и я понесе на Ераст Петрович. Много му се щеше да поразпита хитроумния господин Неймлес защо така е намислил още повече да настройва Княза срещу сирака, с каква цел? И какво е това листенце, дето той, Сенка, го бил подарил на Смъртта?
Обаче ако попита, ще се издаде, че си е завирал гагата в писмото.
Но все едно се разбра.
Инженерът само погледна листчето и веднага укорително поклати глава:
— Лошо, Сеня. Защо си го чел? За теб ли е писмото?
— Нищо не съм чел — опита да отрече Сенка. — Притрябвало ми е.
— Как така — Ераст Петрович прекара пръст по сгъвките. — Разгъвано е и пак е сгънато. И нещо се е лепнало. Май въшка. Надали е с-собственост на мадмоазел Смърт.
Как да скриеш нещо от такъв човек?
На другия ден господин Неймлес му връчи писмо, но не просто сгънат лист, а в плик.
— Щом си толкова любопитен — заяви инженерът, — моето послание го пращам залепено. Не се опитвай да го отлепиш с език, това е патентовано американско лепило, лепи здраво.
Дълго маза мъничкия плик с четчица, после го притисна с преспапие.
Сенка направо му се почуди. Наистина, дето се вика, и най-мъдрият си е малко прост.
Щом излезе, скъса плика и го хвърли. Такива се продават за амурни послания във всеки книжарски дюкян, десет копейки струват. Купува ново пликче, слага в него писмото и го залепва без никакви велики лепила — голяма работа. На плика така или иначе не пише кому и къде.
Да го чете или да не го чете — такъв въпрос изобщо не му хрумна. Естествено, че ще го прочете! Все пак неговата собствена съдба се решава!
Записката беше написана на оризова хартия, а почеркът на Ераст Петрович се оказа красив, с изящни финтифлюшки.
Здравейте, мила С.
Позволете ми така да Ви наричам, не мога да понасям прякора Ви, а истинското си име Вие не искате да ми кажете. Простете ми, но не мога да повярвам, че сте го забравили. Впрочем както желаете. Минавам към деловата част.
За първия е ясно. Сега направете същото и с втория, но го насочете към нужната тема заобиколно. Доколкото мога да преценя, този субект е по-умен. Достатъчно е просто да види въпросната вещ. Ако пък сам попита, тогава му кажете според уговорката за СС. (Кой е па тоя СС? Сенка почеса почерненото си чело и от косата му се посипаха въшки. Ами „Сенка Скорик“, кой друг! Какво са се наговорили за него тия интриганти?) Простете ми, че се връщам към неприятната за Вас тема, но за мен е мъчителна мисълта, че се подлагате на осквернение и мъчения — да-да, сигурен съм, че това са ужасни мъчения за Вас — в името на недостъпни за представите ми и със сигурност погрешни идеи. Защо се самонаказвате така жестоко, защо валяте тялото си в калта? То за нищо не ви е виновно. Нямате причина да го мразите. Тялото на човека е храм, а храмът трябва да се пази чист. Някой ще каже: как не, храм. Дом като дом: тухли и хоросан, важното е да се запази душата, а тялото — какво толкова, Бог не живее в тялото, а в душата. Но в осквернен и мръсен храм не се извършват Божиите тайнства. И че всичко става, както е било писано, също се заблуждавате. Животът не е книга, по която да се движите само според написаните от някого за вас редове. Животът е равнина с безброй пътища: на всяка крачка има нов кръстопът и човек винаги може да избере дали да свърне надясно или наляво. А после следва нов кръстопът и нов избор. Всеки върви по тази равнина и сам си избира пътя и посоката — кой към залеза, към тъмнината, кой към изгрева, към светлика. Никога, дори и в най-последната минута от живота, не е късно човек да смени посоката, в която се е движил дълги години. Такива обрати не са никак редки: човек е вървял цял живот към нощния мрак, пък изведнъж извръща лице към изгрева, та и лицето му, и цялата равнина светват в ново, утринно сияние. Случва се, разбира се, и обратното. Лошо и объркано го обяснявам, но някак ми се струва, че ще ме разберете.