— Я върви с мен — ухили се Проха. — Тръгваш ли или да ти шибна един за по-сигурно?
— Къде да тръгвам? — попита Сенка, който още не беше се опомнил от фиаското на така прекрасно измислената проекция. — К’во си ме гепил? Пускай!
Проха го ритна в кокалчето на крака, много болезнено.
— Давай-давай. Един добър човек иска да си побъбрите.
Ако се сбият истински, хитровски — с юмруци и дори с колани, — Проха за нула време ще го смачка. Но напразно ли се беше учил Сенка на японски бой?
Когато Маса-сенсей разбра, че не може да направи от Скорик истински боец — много е мързелив и се бои от болка, рече: няма да те уча, Сенка-кун, на мъжки бой, ще те науча на женски. Та един такъв урок как женска да се защити, ако някой я добара и вземе да я обезчестява, Сенка си припомни сега.
— От това по-просто — каза сенсеят, — само фасур.
Ребром с лявата длан изотдолу трябваше да удари нападателя по върха на носа, а като заметне оня глава — с кокалчетата на дясната ръка право в адамовата ябълка. Сенка може би хиляда пъти го беше упражнявал във въздуха: раз-два, лява-дясна, по носа — в гръкляна, по носа — в гръкляна, раз-два, раз-два.
И сега изпълни същото това раз-два, отне му само половин секундичка.
Както пише в книжките, резултатът надмина всичките му очаквания.
От удара по носа — не много силен, почти приплъзващ — главата на Проха полетя назад, а от ноздрите му шурна кръв. Когато Сенка направи „два“ точно в адамовата му ябълка, Проха изхриптя и се свлече.
Седна на земята, с едната ръка се държи за гърлото, с другата си притиска носа, устата му зинала, очите му се подбелили. И кръв, кръв!
Скорик направо се уплаши — остава да го е убил.
Клекна до него:
— Ей, Проха, ти да не умираш бе? — и го разтърси.
Онзи хрипти:
— Не ме бий… Не ме бий повече! Ааа! — иска да си поеме дъх, ама не може.
И докато не се е оборавил, Сенка го притисна както си е ред.
— Казвай, гадино, за кого бачкаш? Или ще те изпраскам в ушите, та ще ти фръкнат зъркелите! Аре! За Княза, а?
И замахна с две ръце (имаше и такава хватка, не много трудна — лошия го удряш едновременно под двете уши).
— Не, не за Княза… — Проха опипа носа си, мокър от кръв. — Счупи ми костта… Ууу!
— А за кого? Казвай!
И му заби юмрук право посред челото. Сенсеят не беше го учил на такава хватка, тя стана от само себе си. Проха май много не го заболя, но Сенка направо щеше да си потроши пръстите. Обаче подейства.
— Не, има друг човек, по-страшен от Княза — изхлипа Проха и вдигна ръце да се пази.
— По-страшен от Княза? — трепна гласът на Скорик. — Кой е тоя?
— Не знам. С черна брада до кръста. Очите му също черни, лъщят. Такива очи — ужас! — Проха си притисна носа с пръсти да спре кръвта. И изгъгна: — Бе знам гагъв и одгъде, но ако искаш да го видиш — ще ти го богажа. Имам среща с него. В ерохинското бодземие…
Пак ерохинското подземие. У, прокълнато място. И Синюхини там ги заклаха, и на Сенка за малко да му видят сметката.
— За какво е тази среща? — попита Скорик, без още да е решил какво да прави. — Ще доносничиш как си следил Смъртта?
— Да.
— А защо му е тя на този брадатия?
Проха сви рамене, подсмръкна. Кръвта му беше спряла.
— Не е моя работа. Да те заведа ли, или не?
— Заведи ме — реши Сенка. — И да внимаваш. А ми скроиш нещо, а съм те убил с голи ръце. Един магьосник ме научи.
— Готино те е научил, сега можеш да победиш когото си искаш — подлизурски му се ухили Проха. — Няма, Сеня, квото кажеш — това е. Не ми е омръзнал животът.
Стигнаха до входа на Ероха при Татарската кръчма. Скорик два-три пъти ръгна пленника в ребрата да му държи страх, а и го сплаши: опичай си акъла, само да си посмял да побегнеш. Честно казано, него самия го беше страх — ами ако оня се извърти и му забие един в стомаха? Но май опасенията му бяха напразни. Проха беше станал съвсем хрисим след японския урок.
— Сега, сега — повтаряше той. — Сам ще видиш какъв човек е. Аз, к’во си мислиш, от страх му услужвам. Ако ме освободиш от този душегубец, Сенка, само ще съм ти благодарен.
В подземието свърнаха веднъж, втори път. Оттук вече беше съвсем близо до залата с входа за имането. И до коридора, където някой насмалко да го убие, също беше съвсем близо. Скорик си спомни как мощната лапа му скубеше косата и му притискаше врата — чак се разтрепера и спря. От първоначалната му смелост, с която реши сам да разплете цялата работа, почти нищо не остана. Ще извинявате, Ераст Петрович и Маса-сенсей, ама на, толкова ми бил куражът.
— Дотука бях… Ти сам върви при него… После ще ми преразкажеш.
— Стига бе — дръпна го за ръкава Проха. — Вече сме близо. Там има едно закътано място, ще се скриеш.