Но Сенка — не и не.
— Върви без мен.
И понечи да си тръгне, ама Проха го държи здраво и не пуска.
После изведнъж го хвана за раменете и като се развика:
— Ей го Скорик! Фанах го! Насам!
И държи здраво, гадината. Нито може да го удари, нито може да му се изскубне.
А откъм тъмното се чуха тежки бързи стъпки.
Сенсеят го беше научил: ако лош човек те е хванал за раменете, най-лесното е, без много да му мислиш, да го хласнеш с коляно в чатала, но ако стои така, че не можеш да го стигнеш с коляно или да се засилиш, с всичка сила отметни глава назад и му забий чело в носа.
Та Сенка го цапардоса с все сила. Веднъж, втори път. Все едно овен разбива стена.
Проха ревна (носът му и без това беше счупен), закри си сурата-физиономия с ръце. И Сенка духна. Едвам успя — отзад някой вече го беше хванал за яката. Дрипата се скъса, Скорик остави парче от ризата в ръката на Прохиния познайник и се понесе в мрака.
Отначало побягна без капка размисъл, само и само да се измъкне. И чак когато тропотът зад него поизостана, изведнъж му хрумна: а накъде да бяга? Напред беше същата онази зала с тухлените колони, а след нея задънен коридор. И двата изхода навън са отрязани — и главният, и за Татарската кръчма!
Сега ще го настигнат, ще го притиснат в ъгъла — и край!
Оставаше му само една надежда.
Сенка се насочи към скривалището. В залата набързо измъкна двата долни камъка, изпочупи си ноктите, впълзя по корем в дупката и замря. Отвори уста широко-широко, за да диша колкото се може по-безшумно.
Под ниския свод отекна ехо — в залата влетяха двама: единият тежък и шумен, другият много по-лек.
— Оттук няма накъде да избяга! — чу задъхания глас на Проха. — Тук е тая гнида! Аз ще мина откъм дясната стена, вие минете откъм лявата. Ей сегинка ще го фанем!
Скорик се подпря на лакти, за да отпълзи по-навътре, но още от първото движение под корема му застърга тухлен трошляк. Не става! И себе си ще погуби, и имането ще издаде. Трябва да лежи тихо и да се моли Богу да не забележат дупката в ъгъла. Ако носят газеник, умряла работа, край на всичко.
Но както често драскаха нещо като клечки, явно не носеха нищо друго освен кибрит.
Ето крачките вече са близо, съвсем близо.
Проха, неговите стъпки.
Внезапно грохот, псувня — току над легналия Скорик.
— Не, нищо, ударих си крака в камък. От стената се е изронил.
И сега, сега ще се наведе и ще види дупката, а в нея стърчат две подметки. Сенка се подготви бързо да се вдигне на четири крака, за да отпълзи напред по ходника. Не че има накъде да избяга, ама поне да забави нещата.
Размина му се. Проха не забеляза скривалището. Тъмнината спаси Сенка, а може би дори самият Господ Бог го беше пожалил. Майната ти, е рекъл, поживей засега, има време да те прибера при Мен.
От по-далечния край на залата се чу гласът на Проха:
— Сигурно в калидора се е притиснал до стената, а ние не сме го забелязали. Той е много ловък, Скорик. Нищо де, всякак ще го издиря, хич не се съм…
Не се доизказа, задави се. Но и онзи, на когото държеше тази реч, също нищо не каза. Чуха се отдалечаващи се стъпки. Стана тихо.
Сенка от страх полежа още някое време, без да мърда. Мислеше дали да не отпълзи нататък в ходника. Може да отиде до съкровището, да си вземе някой и друг прът.
Обаче се отказа. Първо, не носеше нищо, с което да си свети там.
И второ, взе да се притеснява: още ли да кисне тук? Не е ли по-добре да се омита? Ами ако са отишли за фенери? Веднага ще видят дупката. Така ще си загине Сенка от собствената си глупост.
Изпълзя рачешки назад. Ослуша се. Май е тихо.
Тогава се изправи, свали си патъците и безшумно, на пръсти, тръгна към коридора. Току спираше и наостряше уши: дали няма да се чуе иззад някоя колона шумолене или дишане.
Изведнъж под крака му нещо изпука. Сенка уплашено приклекна. Какво е това?
Опипа наоколо — кутия кибрит. Дали тия я бяха изпуснали или някой друг? Няма значка, ще свършат работа.
Направи още две крачки, гледа — вдясно някаква купчинка. Все едно струпани вехтории или може би някой лежи.
Запали клечка, наведе се.
Гледа: Проха. Проснат по гръб, с човката нагоре. Но като се вгледа по-отблизо, ахна: Човката му нагоре, само че Проха лежи не по гръб, а по корем. Жив човек никак не би могъл ей така да си извърти и усуче наобратно шията.
Сигурно е неговият, Прохиният кибрит — по инерция си довърши предната мисъл, и чак след това се прекръсти и заотстъпва. А и клечката, ще й се не види, му изгори пръстите. Значи от това се беше задавил Проха. Само за миг са му отвинтили тиквата в най-буквалния смисъл. А Проха от подобно държане спрямо него взел, та пукнал.
По дяволите, не му е кой знае колко жал за него. Ама какво е това чудовище, дето прави такива неща с хората?