Пак измама, разбира се. Колкото и милиони да предложи на Смъртта, тя няма да го погледне така, както гледа Ераст Петрович…
Никой не се възхити от безумната му щедрост, никой не изръкопляска. Дори едно „благодаря“ не казаха, сякаш си е в реда на нещата. А господин Неймлес стана. Тогава да вървим, рече. Да не губим време. Води ни, Сеня, покажи ни.
В подземната зала, където преди няколко часа Проха бе завел стария си приятел на сигурна смърт, а вместо това той самият се беше разделил с живота, мъртвото тяло вече го нямаше. Сигурно подземните обитатели го бяха отмъкнали: ще го съблекат-събуят, а голия труп после ще изхвърлят навън, то се знае.
С Ераст Петрович и Смъртта не го беше страх. Сенка освети с газена лампа и показа как се вадят камъните.
— Само в началото е тясно да се пропълзи, после си е нормално. Вървиш, докато не стигнеш.
Инженерът погледна в дупката, потърка с пръст един от камъните.
— Това е стар градеж, много по-стар от сградата на нощния приют. В тази част Москва е като наложена баница: върху старите основи са направени нови, върху тях още по-нови. Има поне хилядагодишни градежи…
— Добре де, влизаме ли? — попита Скорик, нетърпелив вече да им покаже съкровищата.
— Няма нужда — отвърна господин Неймлес. — Утре п-през нощта ще се насладим. И така — обърна се към Смъртта, — точно в три и четвърт през нощта бъдете тук, в залата. Ще дойдат Княза и Цайса. Ще ви видят и ще се учудят, ще вземат да ви разпитват. Никакви обяснения. Мълчаливо им покажете дупката, камъните ще бъдат махнати. После просто ги поведете с вас, и толкова. Аз ще се появя скоро след това и ще започне операцията, наречена… Още не съм измислил как. Най-важното е да сте на висота и от нищо да не ви е страх.
Смъртта не сваляше очи от инженера. Как иначе — той и на мигащата светлина на газената лампа си беше истински красавец.
— Не се боя — отговори леко дрезгаво. — И ще направя всичко както казахте. А сега да вървим.
— К-къде?
Тя се усмихна присмехулно и повтори думите му:
— Никакви обяснения. Бъдете на висота и от нищо не се страхувайте.
След което си тръгна от залата, без да каже повече нито дума. Ераст Петрович объркано погледна Сенка и се втурна да я настигне. Скорик също, само грабна лампата. Какво ли е намислила? При къщата, точно пред вратата, Смъртта се обърна. Лицето й сега не беше присмехулно като в подземието, а сякаш изтерзано от страдание, но пак неописуемо красиво.
— Простете ми, Ераст Петрович. Положих много усилия. Но може да ме съжали Господ и да направи чудо за мен… Не знам. Вие написахте истината. Макар да съм Смърт, но съм жива. Нека съм злодейка, ала повече не издържам. Дайте си ръката.
Хвана мълчаливия и сякаш смутен господин Неймлес за ръка и го дръпна подире си. Той качи първото стъпало, второто.
Скорик също тръгна. Какво ли ще стане?
А Смъртта като му изръмжа:
— Махай се, за Бога! Нямам мира от тебе!
И право пред носа му — тряс! — вратата. Сенка от тази въпиюща несправедливост направо примря. А иззад вратата се чу странен звук, сякаш нещо се блъсна, после шумолене и хлипане или може би някакви стонове. Никакви думи не бяха казани — щеше да чуе, защото беше залепил ухо на ключалката.
А когато проумя какво правят двамата, от очите му от само себе си потекоха сълзи.
Тресна лампата в земята, клекна и си запуши ушите. Стисна и очи, за да не чува и да не вижда този гаден свят, този проклет живот, в който за едни има всичко, а за други — среден пръст. И няма никакъв Бог, щом допуска такава гавра с човека. Ако пък има, по-добре изобщо да Го няма, щом е такъв!
Само че тези страдания и богохулства продължиха само минутка.
Внезапно вратата се отвори и навън като тапа изхвърча Ераст Петрович, все едно някой го изтика.
Папийонката му се беше кривнала, копчетата на ризата му бяха разкопчани, а ликът му заслужаваше специално описание, защото Сенка досега не беше виждал нищо подобно на това хладнокръвно лице и дори не беше предполагал, че такова нещо е възможно: миглите му подскачат от изумление, косата му увиснала пред очите, а устата му зинала в пълно смайване.
Ераст Петрович се обърна и възкликна:
— Но… Какво има?!
Вратата се тресна, и то още по-силно от одеве пред носа на Сенка. Отвътре се чуха приглушени ридания.
— Отворете! — извика инженерът и понечи да блъсне вратата, но дръпна ръце като от нажежено желязо. — Не искам да ви се натрапвам, но… Не ви разбирам! Чуйте… — и полугласно: — Боже, д-дори по име не мога да я нарека! Обяснете ми какво сбърках!