— Имате ли часовник? — попита Наум Рубинчик и скептично се взря в златния ланец, провиснал от джоба на Вампира. — Това добър часовник ли е? Точен ли е? Вий трябва да сте в ерошенковското подземие, най-далечното, дето има тухлени подпори, тази нощ. Точно в три. Ще ви чака ей този Мотя, горкото нямо момче, и ще ви заведе където трябва.
Сенка се изпоти от острия змийски поглед, който му хвърли Вампира, и пусна лига от провисналата си долна устна.
— И освен това искам да ви кажа нещо накрая, за да го запомните — със сърдечен глас продължи старият евреин и леко хвана „дояча“ за ръкава. — Когато видите имането и го пренесете на по-хубаво място, ще си кажете: „Защо аз да давам половината на тези глупави евреи? Какво ще ми направят? По-добре да го запазя за себе си, а на тях ще се посмея.“ Може ли вий така да си помислите?
Вампира завъртя глава към ъглите на стаята — да види дали няма икона. Не намери и взе да се кълне:
— Нека гръм да ме удари! Нека сто години съм затворен в дранголника! Нека охтика да ме фане! Ако с мен подкарат с добро, и аз обръщам добрия край, Бога ми!
Старчокът го послуша-послуша, покима и ненадейно попита:
— Познавахте ли Александър Благословени?
— Кого? — опули се Вампира.
— Царя. Брат на прадядото на нашия император. Вий знаете ли Александър Благословени, питам ви? По израза ви виждам, че не сте знаели този велик човек. Аз обаче го видях, както сега виждам вас. Тоест не че съм се познавал с Александър Благословени, не, за Бога. И той не ме е виждал, защото лежеше мъртъв в ковчега. Караха го в Петербург от град Таганрог.
— К’ви ми ги мелиш, деде? — сбърчи чело Вампира. — К’во общо имам с твоя цар в ковчега?
Старецът поучаващо вдигна жълт пръст:
— Това, мосю разбойник, че ако вий ни излъжете, и вас така ще ви подкарат в ковчег и Наум Рубинчик ще дойде да ви види. Край, уморих се. Вървете си. Мотя ще ви заведе където трябва — оттегли се, седна на един фотьойл и отпусна глава на гърдите си. След секунда се чу тихичко жално похъркване.
— Бива си го дедето — намигна Вампира на Сенка. — Гледай, рижав, нощес да си където рече човекът. Само да ме преметнеш, ще ти омотам езика на шията — обърна се с мека котешка стъпка и си тръгна.
Щом долу хлопна вратата, иззад пердето изскочиха двамата евреи.
И заговориха в един глас:
— Какви му ги наговорихте? Какво сребро? Защо си измисляте? Къде ще намерим сега толкова много старинни монети? Това е направо катастрофа!
Ераст Петрович, който мигом се беше събудил, не прекъсна ломотещите попечители, а се беше задълбочил в свои лични занимания: свали кипата от главата си, беловласата перука, махна брадата, после извади от торбата шишенце, намокри памук и взе да си търка кожата, така че старческите петна и бръчките изчезнаха като по чудо.
Щом настъпи пауза, кротко каза:
— Не, не с-съм си измислил. Наистина има съкровище.
Гвирите го зяпнаха, сякаш проверяваха дали не се шегува. Но си личеше, че не, господин Неймлес не се шегува.
— Ама… — нежно се обърна чернокосият към него като към душевноболен. — Нали разбирате, че този бандит ще ви измами? Ще прибере цялото съкровище и нищо няма да ви даде.
— Ще измами, разбира се — кимна инженерът и свали сакото, избелелия панталон и галошите. — И тогава ще му се случи това, което му предсказа Наум Рубинчик: ще го подкарат в ковчег. Само че не към Петербург, а към Божедомка, към общите гробове.
— Защо се съблякохте? — тревожно попита беловласият. — Да не тръгнете така по улиците?
— Моля да ме извините, че съм неглиже, г-господа, но нямам никакво време. Време е с този юноша да направим следващата визита — Ераст Петрович се обърна към Скорик: — Сеня, не стой като паметник на П-пушкин умислен, събличай се. Извинете, господа.
Попечителите пак се спогледаха и по-възрастният каза:
— Добре, ще ви гласуваме доверие. Вече нямаме друг изход.
Двамата се оттеглиха с поклон, а инженерът извади от торбата черкезка с патрондаш, меки кожени ботуши, калпак, ремък с кинжал и за нула време се превърна в кавказец. Сенка гледаше изумен как господин Неймлес залепва върху поддържаните си мустачки други, черни като смола, и разбойническа брада в същия цвят.
— Същински имам Шамил сте! — възхити се Сенка. — Виждал съм го на картинка в една книга!
— Не Шамил, а К-казбек. И не имам, а воин абрек, слязъл от планините да превземе града на неверниците гяури — отговори Ераст Петрович, докато сменяше побелелите вежди с черни. — Съблече ли се? Не-не, гол.
— При кого отиваме сега? — попита Сеня, обхванал с две ръце ребрата си — доста хладно си беше да седи гол.
— При негово сиятелство бившия ти п-патрон. Облечи това.