— Какво сия… — и не се доизказа, млъкна. Направо застина, вдигнал в ръка нещо копринено, безтегловно, което инженерът беше измъкнал от същата торба. — При Княза? Моля ви се! Ераст Петрович, миличък, той ще ме убие! Окото му няма да мигне! Щом ме види, веднага ще ме утрепе. Той е луд!
— Не, не така — господин Неймлес разгъна късите копринени наполеонки с дантелки. — Първо това, п-после чорапите с жартиери.
— Женско бельо? — взря се Скорик. — Защо ми е?
Инженерът извади от торбата рокля и високи ботинки с връзки.
— На момиче ли ще ме правите? Предпочитам да умра!
Така са го замислили с Маса от самото начало, сети се Скорик. Затова му обръснаха лицето с бръснача. Ама не са познали! Докога ще се гаврят?
— Няма да го облека това, и точка! — категорично заяви той.
— Твоя работа — сви рамене Ераст Петрович. — Но ако Княза те п-познае, непременно, както се изрази, ще те утрепе.
Сенка преглътна.
— А не може ли някак си без мен?
— Може — каза инженерът. — Макар че това ще з-затрудни задачата ми. Но не е там работата. После ще те е срам.
Скорик посумтя, пък облече хлъзгавите женски гащи, мрежестите чорапи, червената рокля. Ераст Петрович сложи на клетника светла перука с буклички, изчисти от лицето му чифутските лунички и му почерни миглите.
— Я свий устнички — и едно хубаво го намаза с дъхаво червило. После му подаде огледалце: — Виж се каква си красавица.
Скорик не погледна, ами обърна гръб.
Как Сенка стана мадмоазелка
— Стоп-стоп, вихрогони! — ревна кочияшът на враните коне и красавците се заковаха на място. Средният изви ваяна шия, погледна към кочияша с бясно око и тропна по паважа с подковано копито — изхвърчаха искри.
Красиво пристигнаха пред странноприемница „Казан’“, тежкарски. Боцмана, дето продаваше свирки от количката си, и струпалите се край него маляци се обърнаха към луксозния (три рубли на час!) фиакър и зяпнаха кавказеца и спътничката му.
— Тук чакай! — заповяда джигитът на кочияша и му хвърли лъскав златен империал.
Скочи, без да докосне стъпалото. Подхвана за кръста маскирания Сенка и леко го свали на земята, след което тръгна направо към портите. И не рече на Боцмана потайното „йовс“, както Скорик го беше научил, а подхвърли важно:
— Аз съм Казбек.
И Боцмана — нищо, не наду свирката, само примижа. Кимна на източния хубавец — влизай. И едва погледна Сенка. Може да се каже, че не прояви никакъв интерес към неговата особа, поради което буцата, натежала в стомаха на Скорик, леко се отпусна.
— По-г-грациозно — каза му в двора Ераст Петрович с нормалния си глас. — Не размахвай ръце. Не върти рамене, а бедра. Така е добре.
Почука, вратата се отвори, надникна някакво непознато на Сенка момче. Нов шестак, сети се Скорик и сякаш шилце го бодна в сърцето. Да не изревнува? Чудна работа.
Сенка не одобри момчето. С плоска мутра и жълти очи като котка.
— К’во има? — попита шестакът.
Господин Неймлес рече и нему същото:
— Аз съм Казбек. Кажи на Княза.
(В устата му прозвуча като „Кинязъ“).
— Какъв Казбек? — изсумтя с нос шестака и незабавно два железни пръста го хванаха за същия.
Абрекът изруга гърлено, сочно тресна плоскомутрестия в касата на вратата, после го дръпна — и онзи се срути на пода.
Тогава Казбек влезе, прекрачи падналия и решително тръгна по коридора. Сенка възкликна и се втурна подире му. Озърна се и видя, че шестакът се държи за челото и мига шашардисан.
Леле, Боже Господи, какво ли ще стане?
В голямата стая Шантав и Щурав както винаги играеха карти. Сланината го нямаше, но на кревата лежеше с обуща Цайса и си чистеше с ножка ноктите.
Към него се насочи кавказецът.
— Ти ли си валето? Води ме при Княза, искам да говоря. Аз съм Казбек.
Близнаците спряха да шляпат картите. Единият (Сенка така и не се научи да ги различава) смигна на госпожицата, другият тъпо загледа сребърния кинжал, окачен на колана на госта.
— Казбек е над мене. Застанал съм сам18 — безметежно се усмихна Цайса и се изправи като пружина. — Да вървим, щом сте дошли.
Нищо не попита, просто ги поведе. Ох, не е на хубаво това.
Княза седеше до масата страховит, подпухнал — явно много беше пил. Почти не приличаше на красавеца, какъвто доскоро изглеждаше в очите на Скорик (само преди месец!) И ризата му, макар атлазена, ама смачкосана и лекьосана, и къдриците му чорлави, и физиономията му небръсната. На масата освен празни бутилки и вечния буркан краставички имаше, кой знае защо, златен свещник без свещи.
Сенкиният враг вдигна към новодошлите помътени очи и попита кавказеца:
18
По „Кавказ“, 1829 г., на А. С. Пушкин: „Кавказ е под мене. На връх заснежен аз съм застанал…“, превод Л. Любенов. — Б.пр.