— Ти кой си? Какво искаш?
— Аз съм Казбек.
— Кой?
— Сигурно онзи същият, дето наскоро е дошъл от Кавказ с двайсетимата джигити — тихо обясни Цайса, подпря се на стената и скръсти ръце пред гърдите си. — Бях ти казал. Преди три месеца се появиха. Изкъшкали мариинските апаши, взели им дружките и турили ръка на всички дюкяни за газ.
Абрекът се усмихна, по-точно вирна крайчеца на устата си.
— Вие, руснаците, сте дошли в нашите планини и не си отивате. Аз пък съм дошъл при вас и също няма скоро да си тръгна. Съседи сме, Княже. Съседите живеят различно. Някои се колят, това го можем. Други са авери. По вашему — побратими. Избирай как предпочиташ.
— Хич не ми пука — лениво сви рамене Княза. Гаврътна една чашка, не замези. — Живей си, докато не ни се мотаеш в краката, ако ни омръзнеш — може и да се поколяме.
Цайса полугласно предупреди:
— Княже, с тях не става така. Дошъл е сам, но другите със сигурност са се спотаили наоколо. Само да им свирне — и ще ни налетят с кинжалите.
— Да налетят — рече през зъби Княза. — Ще видим кой кого. Добре де, Цайс, не си от стъкло — и се засмя, доволен от шегата, която по културному се наричаше „каламбур“. — К’во се репчиш, Казбек? Шегувам се. Княза е весел човек. Щом ще сме авери, да сме авери. Дай лапа.
Стана и протегна ръка. На Скорик малко му олекна, вече си мислеше, че тъй ще си отидат зян.
Обаче абрекът не пожела да му стисне ръка.
— За нас, планинците, не е работа да си стискаме кунките. С дела се доказва. Авер на авера трябва да подари най-скъпото си.
— Така ли? — Княза направи широк жест. — Казвай какво искаш. Княза има душа покривка — бяла и голяма. На, гледай. Свещник от чисто злато. Тия дни го взех от един търговец. Искаш ли да ти го подаря?
Казбек поклати глава с рунтав калпак.
— А какво искаш? Казвай.
— Смъртта искам — тихо, яростно рече кавказеца.
— Чия смърт? — изненада се Княза.
— Твоята. Казват, че тя ти е най-скъпа от всичко. Дай ми я. Тогава сме авери до гроб.
Скорик пръв загря за какво става дума и зажумя от ужас. Сега вече край. Сега вече ще шурнат фонтани от кръв — и неговата, Сенкината, също. Ох, майко-майчице, посрещни с ангелите синчето си Сеня.
Цайса също разбра. Не се помръдна, но пръстите на дясната му ръка леко се плъзнаха в ръкава на лявата. А там, в ръкава, има кожена маншетка с ножки. Като метне няколко — и сбогом, скъпи гости.
Княза последен чактиса. Той зина, дръпна си яката, видяха се издутите му вратни жили, но викът още не беше екнал — от гняв му се сви гърлото.
А Казбек продължи преспокойно:
— Дай ми твоята приятелка, Княже. Искам я. Аз пък съм ти довел най-хубавата си мадмоазелка. Стройна, гъвкава като планинска коза. На, вземи я. Не ми се свиди.
И побутна Сенка насред стаята.
— Ааа! — изврещя Скорик. — Майчице!
Но писъкът му почти не се чу — така гръмогласно изрева Княза:
— Със зъби! Гръкляна! Мърша!!!
Грабна от масата дълга двузъба вилица, с която се вадят краставици, и понечи да се нахвърли върху абрека, но в ръката на планинеца изведнъж проблесна малък черен револвер.
— Ти — ръцете на раменете! — нареди на валето, а на Княза нищо не каза, само го жегна с очи.
Цайса вдигна вежда, погледна преценяващо черното око на цевта. Показа на кавказеца празните си ръце и докосна с пръсти раменете си. Княза изпсува и хвърли вилицата на пода. Той не гледаше револвера, а оскърбителя си в очите и яростно хапеше собствените си устни — по брадичката му струеше кръв.
— Ще те убия, все едно — дрезгаво викна той. — И в Марина рошча ще те докопам! Заради това ще ти изскубна червата, ще ги направя на салам!
Казбек цъкна с език:
— Вие, руснаците, сте като женки. Мъжът не кряска, мъжът тихо говори.
— Значи тя и с теб, и с теб?! — не го слушаше Княза. Обърса злобна сълза, изскърца със зъби. — Курва, уличница, не мога повече да я търпя!
— Аз при тебе дойдох като мъж, честно — абрекът сви черни вежди, в сините му очи блесна студен пламък. — Можех да я открадна, но Казбек не е крадец. С добро ти казвам: дай ми я. Ако не ми я дадеш, с лошо ще ти я взема. Само че първо мисли. Не ти я искам даром… — и пак посочи примрелия Сенка.
Княза блъсна Скорик, който за нищо не му беше крив, с такава сила, че онзи се залепи на стената и се свлече на пода.
— За чий ми е твоята кучка нацапотена!
Макар да си беше ударил рамото, макар и да го беше страх, тези думи, иначе обидни, прозвучаха като музика за ушите му. Не го иска Княза, слава Тебе, Иисусе!
— Мадмоазелката ти я давам просто така, за подарък, да не останеш без женка — засмя се джигитът. — А най-скъпото, което имам и ще ти подаря, е сребро, много сребро. Никога не си имал толкова…