Първо мислеше просто да сплаши простака, да му каже, че ще се оплаче на Пачата, най-главния хитровски сутеньор, но неканеният ухажор го близна по шията и тогава вече Сенка кипна.
Точно по японски образец първо издиша целия си въздух, та коренът на силата му да се премести от гърдите в корема, ритна ухажора с тока по кокалчето и когато онзи изохка и отпусна лапи, Скорик мигом се извъртя и му заби пръст под лъжичката.
Сладострастникът приклекна, хвана се за тумбака, лицето му стана сериозно, замислено. Тъй-тъй, помисли как трябва да се държиш с девойките.
И влезе в един забутан вход на спокойствие. Отвори писмото.
Уважаеми господине Инокентий Романович!
Научих от достоверен източник, че Вие сте научили от достоверен източник за пристигането ми в Москва. Макар никога да не сме си симпатизирали, надявам се, че развихрилата се жестока престъпност на поверената Ви територия тревожи Вас, слугата на закона, не по-малко, отколкото мен, който отдавна е далеч от предишната си служба и московските проблеми. Ето защо искам да ви направя делово предложение.
Тази нощ ще събера на едно удобно място главатарите на двете най-опасни московски банди — на Княза и на Вампира — и с Вас ще ги арестуваме. Мястото не позволява да се съберат голям брой хора — ще трябва да се ограничите само с един помощник, така че изберете най-опитния полицай. Сигурен съм, че трима ще се справим с ареста на Княза и Вампира.
Особата, която ще ви връчи това писмо, не знае нищо за случая. Тя е най-обикновена улична девойка, която се съгласи да изпълни поръчението ми срещу малка сума, затова няма смисъл да я разпитвате.
Ще дойда да ви взема в три и двайсет след полунощ. Като умен и честолюбив човек ще се досетите, естествено, че не е нужно да докладвате за предложението ми на началството. Най-многото да спечелите благосклонното внимание на градските власти. Обаче аз не съм престъпник, не съм обявен за издирване, така че повишение и ордени няма да заслужите с доноса си. Много по-големи ще са дивидентите Ви, ако се съгласите да участвате в моето начинание.
Скорик знаеше какво е „дивиденти“ (когато ти дават пари просто така, без нищо), но последната дума не разбра. Сигурно нещо като „адио“ или „приемете и прочее“, „искрено ваш“ — общо взето, от този род работи, дето се пишат в края на писмата за по-изискано. „Фандорин“ — добре звучи. Трябва да го запомни за някой бъдещ случай.
Близна плика с език, залепи го и след минута-две вече влизаше в двора на Трети мясницки участък.
Проклето място, пу, да го вземат мътните. Измислено е, за да се изтезават човеците, да им се почерня животът, дето и без това не е кой знае колко прекрасен.
Пред портите със свалени шапки стояха няколко кочияши — нарушители на уличното движение. Дошли са да изкупят свалените номера на файтоните. Това струва към седем рубли, и то ако доста много се кланяш.
В самия двор се бяха събрали в кръг неколцина селяни с препасани ризи. На вид — украинска дърводелска задруга, дошла в Москва на гурбет. Най-възрастният, с увиснали мустаци, обикаляше с шапка и всеки внимателно изсипваше в нея сребърни и медни монети. Ясно: работили са за някой строителен предприемач без нужния документ, сега копоите ще им приберат половината.
Говореше се, че по-рано, при предишния пристав, тук нямало подобна катилщина, но според пастира и стадото.
Сенка тъкмо бутна тапицираната с мушама врата и влезе в тъмен мръсен коридор — и някакъв бузест копой с нашивки го хвана.
— Я гледай — рече той. Намигна и като го щипна за дупето — да има как, ще ти откъсна ръцете, говедо. — Нещо май не съм те виждал досега. Жълт билет за занаята ли искаш? Баш при мен. Ела.
И го хваща за лакътя да го мъкне нанякъде. Сигурно лъже обаче за билета — иска безплатно да се възползва от момичето.
— Търся господин полковника — строго изписука Сенка. — Да предам важно писмо.
И куката го остави. Върви, вика, направо, после вдясно. Там е негово високоблагородие.
Скорик тръгна според указанието. Покрай кафеза, дето държат хванатите скитници, покрай заключените килии с крадците и престъпниците (те, горките, пееха за черния гарван — да ти домилее). После коридорът стана по-чист, по-светъл и отведе Сенка до висока кожена врата с медна табелка „Пристав“.
На деликатното му почукване строг глас отвътре каза:
— Какво има?
Скорик влезе. Пискливо поздрави и подаде писмото:
— Помолиха ме да ви го предам самолично — и понечи тутакси да изчезне, но приставът джафна:
— Къъде?
Страховитият полковник седеше зад писалище и ядеше ябълка, която си режеше на резени с тънко ножче. Обърса острието със салфетка, после натисна някакво копче и острието се прибра с металическо щракване.