Солнцев не бързаше да отвори плика, внимателно оглеждаше посетителката, особено задържа поглед на фалшивия бюст (е, престара се господин Неймлес, прекалено много памук натика).
— Коя си ти? Уличница? Името?
— С-санка — смотолеви Скорик. — Александра. Александрова.
— Какво е това писмо? От кого? — Солнцев недоверчиво опипа плика, погледна го срещу светлината.
Какво да каже?
— Един клиент ми го даде… Нареди ми: лично на самия господин полковник, вика, го дай, собственоръчно.
— Хм, какви велики тайни — измърмори приставът и заотваря плика. — Стой тук, Александрова. Чакай.
Бързо прочете писмото, подскочи, разкопча теленото копче на коравата яка, навлажни с език устните си и зачете отново. Сега го чете дълго, сякаш се опитваше да открие нещо между редовете.
На Сенка чак му доскуча. Добре че на стената висяха фотографии и вестникарски изрезки в остъклени рамки.
Най-интересна беше една картинка от списание. На нея, подпрял ръка на кръста с юначен вид, стоеше Солнцев, по-млад, отколкото сега, а до него в изправен дървен ковчег — мустакат чичка с черна дупка в челото. Долу пише: „Млад полицейски инспектор сложи край на престъпната кариера на Люберецкия апаш“.
А долу статия без картинка, но с голямо заглавие: „Арестуваха банда фалшификатори на пари. Браво, полиция!“
Фотография без надпис: лично негово височество княза губернатор стиска ръка на Солнцев — Симеон Александрович — кльощав, грамаден на ръст, че и вирнал брадичка, а приставът, напротив, се превил в поклон, та чак и приклекнал, но сурата му, лицето тоест, усмихнато и доволно-предоволно.
Още една статия, не много стара, не е пожълтяла: „Най-младият участъков пристав в Москва“ — от „Бюлетин на московската градска полиция“. Сенка прочете началото: „Блестящата операция по залавянето на грабителите от Хамовники, издадени от един от членовете на тази престъпна общност, накара всички отново да заговорят за таланта на подполковник Солнцев и му осигури не само извънредно повишение, а и назначение в един от най-трудните и важни участъци в Москва — в Хитровка…“
Нататък не успя да прочете, защото приставът каза:
— Така. Ин-те-ресно послание.
Оказа се, че вече гледа не писмото, а Сенка, и така лошо го гледа, сякаш се кани да го разглоби на части и да види какво има там вътре в него.
— Ти, Александрова, чия си? Кой ти е сводник?
— Аз съм си самостоятелно — след кратко колебание отговори Сенка. Ще вземе да назове някой сводник, да речем Пачата, а полковникът да вземе да провери: имаш ли такава мадмоазелка, Пача? Ще стане фал.
— Досега си била самостоятелна — гнусно се подсмихна приставът. — Ама вече не си. От днес ще фурсетваш за мен. Виждам те, че си чевръста и будна. Пък си и надарена. Само гласчето ти е отвратно, ама няма да пееш в операта я.
И се изкиска. Гадина, ще го прави фурсетка! Така им викат на мадмоазелките, дето доносничат на куките за своите. Ако разберат апашите или бандюгите за такова нещо, ще те изкормят, и толкова. Щом се открие някъде уличница с разпран търбух, всеки знае защо. Ама кой — върви го търси. И все пак доста мадмоазелки фурсетват. То се знае, че не от добро. Като те притисне някой такъв долен копой — как ще се отървеш.
На Сенка хич не му пукаше — фурсетка-нефурсетка, но една уважаваща себе си мадмоазелка следва да се поопъва.
— Аз съм честна девойка — гордо рече той. — Не съм от онези мастии, дето снасят на куките за своите. Търсете си друга да снася.
— Каквооо?! — ревна изведнъж приставът с такъв ужасен глас, че Скорик примря. — Ти кого наричаш „кука“, пачавро?! Александрова, заради това ще ти наложа глоба. До три дни да си я платила. После знаеш какво става!
Сенка врътна глава — уплашено и без никаква преструвка.
А Солнцев след виковете стана изведнъж мазен-мазен:
— Обяснявам. Ако до три дни не ми изплатиш глобата за обидата, ще те затворя за една нощ в трета килия. Там знаеш ли какви престъпници държа? Болни от охтика и сифилис. Според новия хуманен указ ни е наредено да ги държим отделно от останалите арестанти. Те ще си поиграят една нощ с тебе, после ще видим кое първо ще пипнеш — френската болест или охтиката.
Май беше крайно време да отстъпи от моминската си гордост.
— Как ще я платя — с плачлив гласец каза Сенка. — Аз съм бедна девойка.
Полковникът изхъмка:
— Та бедна или честна?
Скорик тръкна очи с ръкав, все едно да обърше сълзите. Жално поподсмърча. Един вид, ваша съм, правете ме каквото искате.
— А така — Солнцев смени заплашителния тон с делови. — Спала ли си с човека, дето ти даде писмото?