Той трябваше да се сдържи, за да не подскочи от радост.
— Благодаря ви — каза, като се поклони ниско. — Ще се моля за вас.
— В такъв случай придружете ме в параклиса ми сега — каза тя.
Без колебание Робърт Дъдли, мъжът, чийто баща беше дал ход на протестантската реформация в Англия, последва кралицата на католическата литургия и прегъна коляно пред блясъка на иконите зад олтара. Само миг колебание, дори само един поглед встрани, и щеше да бъде изтезаван заради ерес. Но Робърт не погледна встрани, нито се поколеба. Той се кръстеше и се кланяше пред олтара, нагоре-надолу като кукла на конци, знаейки, че предава собствената си вяра и изменя на вярата на баща си. Но лошата преценка и лошият късмет най-сетне бяха повалили Робърт Дъдли на колене: и той го знаеше.
Есента на 1558
Всички камбани на Хартфордшир, всички камбани в Англия, звъняха за Елизабет, набивайки сякаш с юмруци звъна си в главата й: първо камбаната с тънкия, пронизителен звук, която пищеше като полудяла жена, а после — дългият, мъчителен, подобен на ридание общ звън, докато най-сетне голямата камбана избумтя като предупреждение, че цялата нестройна мелодия ще запищи отново. Елизабет разтвори рязко капаците на прозорците в двореца Хатфийлд, отвори прозореца, жадувайки да се удави в шума, да оглушее от собствения си триумф: а той все така продължаваше, докато свраките напуснаха гнездата си и се стрелнаха в утринните небеса, като се мятаха и въртяха във вятъра подобно на знаме, вещаещо лоша поличба, а прилепите излетяха от камбанарията като валмо черен дим, сякаш за да кажат, че сега светът се беше обърнал надолу с главата, и денят би трябвало да се обърне във вечна нощ.
Елизабет се изсмя високо на глъчката, която разнасяше гръмко вестта към безответните сиви небеса — бедната болна кралица Мери най-сетне беше умряла, и принцеса Елизабет беше безспорната наследница.
— Благодаря на бога — извика тя към вихрещите се облаци. — Защото сега мога да бъда кралица, каквато майка ми искаше да бъда, да бъда кралицата, каквато Мери не можа да бъде, такава кралица, каквато съм родена да бъда.
— И какво си мислехте? — попита дяволито Елизабет.
Съпругът на Ейми сведе глава и се усмихна на дръзкото младо лице, облегнато на рамото му, докато се разхождаха в студената градина на двореца Хатфийлд.
— Мислех си, че не бива никога да се омъжвате.
Принцесата примигна изненадано.
— Наистина ли? Всички останали, изглежда мислят, че трябва да се омъжа незабавно.
— Тогава трябва да се омъжите само за много, много стар мъж — поправи се той.
Възторжен кикот се откъсна от устните й.
— Това пък защо?
— Така че той да умре веднага. Защото изглеждате толкова очарователна в черно кадифе. Наистина никога не бива да носите нищо друго.
Това беше завършекът на шегата, отправянето на един красив комплимент. Тъкмо това Робърт Дъдли владееше най-добре на този свят, редом с ездата, политиката и безмилостната амбиция.
Елизабет беше загърната от розовия си нос чак до кожените си обувки в траурно черно, и духаше върху връхчетата на облечените си в кожени ръкавици пръсти, за да ги стопли: върху буйните й червено-златисти коси имаше закачливо накривена черна кадифена шапка. Редица премръзнали просители се влачеше зад двамата. Само Уилям Сесил, отдавнашният й съветник, беше достатъчно уверен в себе си, та да може свободно да прекъсне интимния разговор между двамата приятели от детинство.
— А, Спирит1 — обърна се тя топло към по-възрастния мъж, който идваше към тях, облечен в черни одежди на духовник. — Какви вести имате за мен?
— Добри вести, ваша светлост — каза той на кралицата, като кимна на Робърт Дъдли. — Получих новини от сър Франсис Нолис. Знаех, че ще искате да научите това. Той, съпругата и цялото му семейство са напуснали Германия и вероятно ще се присъединят към нас до Нова година.
— Тя няма да е тук навреме за коронацията ми? — попита Елизабет. Липсваше й братовчедката Катерина, в доброволно изгнание заради пламенната си протестантска вяра.
— Съжалявам — каза Сесил. — Невъзможно е да стигнат тук навреме. А за нас е невъзможно да чакаме.
— Но се е съгласила да бъде моя придворна дама? А дъщеря й — как се казваше — Летиша — почетна дама?
— Ще бъде възхитена — каза Сесил. — Сър Франсис ми написа бележка, че приема, а след нея ще последва и писмо за вас от лейди Нолис. Сър Франсис ми каза, че тя имала да ви казва толкова много неща, та не успяла да завърши писмото си, преди на моя пратеник да му се наложи да си тръгне.