Робърт Дъдли заобиколи съборените гоблени, приближи се бавно и с усмивка се поклони на Елизабет, докосвайки алената си шапка с обичайния си дързък жест:
— Ваша светлост.
— Сър Робърт. Вие сте отговорник за кралските коне и главен церемониалмайстор. Това не означава ли, че ще се грижите също и за всички церемонии и празненства?
— Разбира се — каза той безгрижно. — Ще ви донеса списък със забавленията, които може да ви харесат.
Тя се поколеба.
— Имате нови идеи за забавления?
Той сви рамене, хвърляйки поглед към Сесил, сякаш се питаше какво може да означава този въпрос:
— Имам някои нови идеи, ваша светлост. Вие сте принцеса, току–що възкачила се на трона, може да ви се искат някои нови забавления. Но коледната поетична драма обикновено следва традицията. Обичайно е да има коледно пиршество, и, ако е достатъчно студено, празник на леда. Помислих си, че може да ви хареса една руска жива картина, с бой между мечки и кучета и буйни танци, и, разбира се, всички посланици ще дойдат да ви бъдат представени, затова ще трябва да организираме вечери и ловни излети и пикници, за да ги посрещнем.
Елизабет беше удивена.
— И вие знаете как да направите всичко това?
Той се усмихна, все още неразбиращ:
— Е, знам как да издам заповедите.
Сесил изпита внезапно неловко усещане, твърде рядко за него — че е затънал в дълбоки води, изправен пред проблеми, които не разбираше. Почувства се като бедняк, почувства се провинциалист. Почувства се като син на баща си, слуга в кралското домакинство, спекулант, извлякъл облаги от продажбата на манастирите, и човек, спечелил състоянието си, като се бе оженил за наследница. Пропастта между него и Робърт Дъдли, който винаги бе живял сред величие, изведнъж му се стори по-дълбока. Дядото на Робърт Дъдли бе някогашен велможа в двора на Хенри VII, синът му — най-изтъкнатият мъж в двора на Хенри VIII: той беше създавал крале, дори, в продължение на девет опияняващи дни, беше свекър на кралицата на Англия.
Младият Робърт Дъдли бе влизал и излизал тичешком от залите на английските кралски дворци като в свой дом, докато Елизабет беше в немилост, сама в провинцията. От тях тримата именно Дъдли бе най-привикнал към властта и високите постове. Сесил хвърли поглед към младата кралица и видя на лицето й, отразени като в огледало, собствената си неувереност и чувство за неуместност.
— Робърт, не знам как да направя това — каза тя със слаб глас. — Не мога дори да си спомня как да стигна от покоите на кралицата до голямата зала. Ако някой не върви пред мен, ще се изгубя. Не знам как да стигна от картинната галерия до градините, или от конюшнята до покоите си, аз… аз съм изгубена тук.
Сесил не пропусна да отбележи чувството, преминало бързо по лицето на по-младия мъж — надежда, амбиция? — когато Дъдли осъзна защо младата кралица и главният й съветник стояха пред главния й лондонски дворец с такъв вид, сякаш почти не се осмеляваха да влязат.
Той мило й предложи ръката си:
— Ваше величество, позволете ми да ви приветствам с добре дошла в стария ми дом, вашият нов дворец. Тези алеи и тези стени ще ви станат толкова познати, както беше и Хатфийлд, и ще бъдете по-щастлива тук, отколкото сте били някога преди, гарантирам ви. Всички се губят в двореца Уайтхол, той е цяло село, а не къща. Позволете ми да бъда ваш водач.
Жестът беше великодушен и елегантно изпълнен, и лицето на Елизабет грейна от топлота. Тя пое ръката му и хвърли поглед назад към Сесил.
— Аз ще ви последвам, ваша светлост — каза той бързо, мислейки си, че не би могъл да понесе Робърт Дъдли да го отведе до покоите му, сякаш притежаваше това място. „Да“, помисли си Сесил. „Хайде, давай, възползвай се от предимството си. Току-що постави и двама ни в неудобно положение. Ние стояхме тук, двама новодошли, без дори да знаем къде са спалните ни, а ти познаваш това място като дланта си. Сякаш си по-царствен от нея, сякаш ти си законният владетел тук, и сега имаш любезността да я разведеш из дома си…“