Пред вратата, седнала в приемната, опитвайки се да си даде такъв вид, сякаш всичко беше наред, Катерина Нолис, която шиеше риза за съпруга си, остро си даваше сметка за празния трон и чакащите придворни, за шушуканията, че кралицата и сър Робърт стояли заключени заедно половин ден и излезли чак когато е станало време за вечеря. Катерина седеше с високо вдигната глава и безизразно лице, отказвайки да отговаря на хората, които питаха какво прави нейната братовчедка кралицата насаме със сър Робърт, отказвайки да чуе промърморените коментари.
Мери Сидни, ужасена от мисълта докъде амбицията може да отведе брат й, но непоколебима в лоялността към семейството си, вечеряше с Катерина Нолис и се разхождаше с Кат Ашли, избягвайки всеки, който можеше да я разпитва какво си мисли, че прави Робърт Дъдли.
Частният съвет, лордовете, всички мъже, които не бяха на заплата при Дъдли, се кълняха, че някой скоро ще промуши със сабята си този човек, задето бе обезчестил кралицата и бе сторил така, че името й се мърсеше с клюки във всяка кръчма в страната. Някои казваха, че Томас Хауърд, който отчаяно укрепяваше замъците по северната граница и се опитваше да убеди хората да се записват във войската, все пак е намерил време да изпрати платен убиец на юг, в двора, за да убие Дъдли и да приключи с него веднъж завинаги. Никой не можеше да отрече, че светът щеше да бъде по-добро място, ако Дъдли си отидеше. Той представляваше по-голяма заплаха за кралството, отколкото французите. Докато се заключваше с кралицата в собствените й покои, независимо от това кой беше с тях и кой пазеше отвън пред вратата, той щеше да й навлече гибел и позор.
Но никой не можеше да спре Дъдли. Когато бъдеше упрекнат от някой, на когото се доверяваше, например от сър Франсис Нолис, той изтъкваше, че здравето на кралицата ще рухне под бремето на тревогата й, ако той не я утешава. Напомняше на всички предани приятели, че кралицата е млада жена, съвсем сама на света. Тя нямаше нито баща, нито майка, нито настойник. Нямаше си никого, който да я обича и да се грижи за нея, освен него, нейния стар и верен приятел.
Към всички останали той просто отправяше безочливата усмивка на тъмните си очи и благодареше саркастично за загрижеността им за неговото добруване.
Летиша Нолис влезе полека в покоите на Сесил и седна на писалището му с цялото достойнство на сгодена жена.
— Да? — попита Сесил.
— Тя иска той да води мирни преговори с французите — отбеляза Летиша.
Сесил скри потреса си.
— Сигурна ли сте?
— Сигурна съм, че го е помолила. — Младата жена сви слабите си рамене. — Сигурна съм, че той е казал, че ще види какво може да направи. Не мога да кажа дали сега тя е на същото мнение. Това беше тази сутрин, а сега минава пладне. Кога ли изобщо тя остава на едно и също мнение за повече от два часа?
— При какви условия? — попита Сесил, пренебрегвайки дързостта на Летиша.
— Че французите могат да получат Шотландия, ако върнат Кале, и свалят герба на Елизабет от герба на шотландската кралица.
Сесил стисна здраво устни, за да се въздържи от коментар.
— Помислих си, че няма да ви хареса — усмихна се Летиша. — Цяла страна в замяна на един град. Понякога тя постъпва така, сякаш е напълно полудяла. Плачеше и се вкопчваше в него, и го молеше да спаси Англия заради нея.
„О, Господи, и то пред момиче като теб, което е готово да го каже на всеки“.
— И какво каза той?
— Каквото казва винаги: че тя не трябва да се бои, че той ще се погрижи за нея, че ще уреди всичко.
— Не е обещал нищо конкретно? Нищо на момента?
Тя се усмихна отново.
— Твърде умен е за това. Знае, че тя скоро ще размисли.
— Права бяхте да дойдете и да ми кажете — каза Сесил. Пъхна ръка в чекмеджето на писалището и, като преценяваше опипом, измъкна една от по-тежките кесии. — За рокля.
— Благодаря ви. Изключително скъпо е да бъда най-добре облечената жена в двора.
— Кралицата не ви ли дава старите си рокли? — попита той, обзет от моментно любопитство.
Летиша му отправи бляскава усмивка.