— Божи човек — каза тя остро.
— Определено се държи като озарен от божествено вдъхновение — каза той дяволито и я видя как се усмихва.
— Трябва да спрете французите?
— Или сме загубени — призна той. — Бих приел всеки съюзник.
Милдред му наля чаша вино и не каза нищо повече.
— Хубаво е, че си тук — отбеляза тя. — Когато всичко това свърши, може би ще можеш да се прибереш у дома?
— Може би — каза той. — Службата ми при нея не е лека.
На другата сутрин Сесил беше закусил и беше готов за тръгване призори. Съпругата му бе станала да го изпрати.
— Внимавай в Шотландия — каза тя, като го целуваше за сбогом. — Знам, че мошеници има и сред протестантите, както и сред папистите.
Стигнаха в Нюкасъл без закъснения, през първата седмица на юни, и Сесил намери Томас Хауърд с висок дух, уверен, че граничните замъци са добре укрепени, и решен, че няма да има мирни преговори за отстъпването на онова, което можеше да бъде спечелено с битка.
— Тук сме с армия — оплака се той на Сесил. — Защо да водим армия, ако само ще сключим мир?
— Тя смята, че Лийт никога няма да падне — каза прозорливо Сесил. — Смята, че французите ще спечелят тази битка.
— Можем да ги победим! — възкликна Норфолк. — Можем да ги победим, а после да започнем преговори за мир. Те могат да ни молят за мирен договор, когато бъдат победени.
Сесил се залови с продължителния процес на преговорите за мир с френския пратеник, мосю Рандан. Томас Хауърд веднага дръпна Сесил настрана, за да възрази срещу френския антураж.
— Сесил, половината така наречени придворни в свитата му са инженери — каза той. — Не искам да огледат разположението ни и да проучат стените на крепостта тук и в Единбург. Ако им дадете свобода на действие, ще видят всичко, което направих тук. Другата половина са шпиони. Когато отпътуват за Единбург и Лийт, ще се срещнат с агентите си и донесените от тях новини ще стигнат право до Франция. Рандан трябва да преговаря по собствено усмотрение, не може през ден да препуска до кралицата регентка в Лийт и обратно, виждайки Бог знае какво и разговаряйки Бог знае с кого.
Но мосю Рандан беше упорит. Той държеше да приема указния лично от Мари дьо Гиз, и не можеше да отправя предложения за мир, нито да отговори на английските предложения, без да говори с нея. Трябваше да отиде в Единбург, и трябваше да получи документ за безопасно преминаване през обсадните линии в замъка Лийт.
— Със същия успех можем да му начертаем карта — каза Томас Хауърд раздразнено. — И да го поканим да се отбие във всяка проклета папистка къща по пътя.
— Той трябва да види господарката си — отбеляза разумно Сесил. — Трябва да й представи нашите предложения.
— Да, и именно тя представлява най-голяма опасност за нас — заяви Томас Хауърд. — Той не е нищо повече от неин говорител. Тя е много умела в политиката. Ще остане свряна в онзи замък цяла вечност, ако може, и ще попречи на разговорите ни с французите. Ще застане между нас и тях. Ако оставим Рандан да говори с нея, тя ще му нареди да поиска едно нещо, а после — друго, ще се съгласи, а след това ще оттегли съгласието си, ще ни държи тук до есента, а после времето ще ни провали.
— Така ли смятате? — попита разтревожено Сесил.
— Сигурен съм в това. Шотландците вече отпадат, а всеки ден наши войници умират от болести. Когато настъпят горещините, можем да очакваме чумата, а когато дойде студът, ще ни унищожи треската. Трябва да предприемем ход сега, Сесил, не можем да им позволим да ни забавят с фалшиви предложения за мир.
— Как да действаме?
— Да пробием обсадата. Трябва да направим пробив. Без значение колко ще ни струва. Трябва да ги стреснем, за да приемат мирния договор.
Сесил кимна. „Да, но съм виждал плановете ви за обсадата. Нужен е невероятен късмет, необикновена смелост и съвършено предводителство, а английската армия не разполага с нито едно от тези неща. Прав сте единствено в страха си: ако Мари дьо Гиз откаже да помръдне от замъка Лийт, времето ще ни унищожи, а френската армия може необезпокоявано да окупира Шотландия и северна Англия. Прав сте, че трябва да сплашим французите, за да се съгласят на мир…“
Елизабет беше твърде изтощена, за да се облече както трябва. Беше допуснала Робърт в личните си покои, докато седеше с дамите си, облечена с една роба върху нощницата, с коса, спускаща се в небрежна плитка надолу по гърба.