Сесил изрази съгласието си с кимване като човек, принуден да заеме позиция, която не може да защити, пред враг, който има надмощие.
Но мосю Рандан така и не се срещна с регентката, така и не получи своите указания, така и не се върна при Сесил с отказ. Защото същата нощ Мари дьо Гиз умря.
В средата на юни от Шотландия пристигна вестта, която Елизабет очакваше от седем дни и нощи. Всеки ден тя се бе обличала в изящна рокля, бе сядала под балдахина на трона си и беше очаквала някой да й съобщи, че в двора току–що е влязъл изпоцапан от път пратеник на Сесил. Най-сетне това се случи. Робърт Дъдли въведе мъжа в приемната й през шумните придворни.
Елизабет отвори писмото и го прочете: Дъдли застана небрежно зад нея, сякаш втори монарх, и го зачете над рамото й, сякаш това беше негово право.
— Мили боже — каза той, когато стигна до онази част, в която Сесил съобщаваше на кралицата, че Мари дьо Гиз е починала внезапно. — Мили боже, Елизабет. Имаш дяволски късмет.
Руменина нахлу в лицето й. Тя вдигна глава и се усмихна на придворните си.
— Вижте как сме благословени — обяви тя. — Мари дьо Гиз е починала от воднянка, французите са в смут. Сесил ми пише, че е започнал да разработва договор, който ще донесе мир между двата народа.
Една от дамите, чийто брат служеше с лорд Грей, нададе лек писък, из двора се понесоха приглушени аплодисменти. Елизабет се изправи.
— Победихме французите — обяви тя. — Сам Бог порази нашата неприятелка Мари дьо Гиз. Нека това послужи като предупреждение за другите. Бог е на наша страна.
„Да“, каза си Робърт, като се приближи до кралицата победителка и взе ръката й, така че двамата застанаха с лице към придворните в този миг на триумф. „Но кой би си помислил, че избраното от Бог оръдие ще бъде една лукава дребна невестулка като Уилям Сесил?“
Елизабет се обърна към него с блеснали очи.
— Не е ли това истинско чудо? — прошепна тя.
— Виждам човешка ръка, виждам по-скоро ръка на убиец, отколкото Божията десница — каза той, като я наблюдаваше внимателно.
Тя не трепна, и в този миг той разбра, че е знаела всичко. Беше чакала вестта за смъртта на регентката, чакаше, предполагайки какво ще се случи, вероятно още от сватбения им ден, когато беше започнала отново да изглежда щастлива. И можеше да е била подготвена единствено от Сесил.
— Не, Робърт — каза тя спокойно. — Сесил ми пише, че тя е умряла от болестта си. Наистина е чудо, че смъртта й се оказа толкова навременна. Бог да спаси душата й.
— Е, амин — каза той.
Затоплянето на времето през юли подейства добре на Ейми и тя полагаше усилия да се разхожда в градината на Денчуърт всеки ден. Все още нямаше вести от Робърт къде да отиде сега, все още я преследваше объркването какво трябва да прави.
Алис Хайд беше прибрала от дойката едното от децата си, и невръстното, едва прохождащо дете хареса Ейми. Протягаше към нея малките си пълнички ръчички да го вдигне, и викаше: „Ме–ме!“ всеки път, щом я видеше.
— Ейми — каза тя с лека усмивка. — Можеш ли да кажеш „Ейми“?
— Ме-ме — повтори той сериозно.
Ейми, бездетна и самотна, отвръщаше на топлотата на момченцето: носеше го на хълбок, пееше в малкото му топло ушенце, разказваше му приказки, и го оставяше да спи на леглото й през деня.
— Тя се привърза към него — каза одобрително Алис на съпруга си. — Щеше да е такава добра майка, ако беше благословена с деца: струва ми се наистина ужасно жалко, че никога няма да има свое дете.
— Да — каза той мрачно.
— А и малкият Томас я харесва — каза тя. — Все пита за нея. Предпочита нея пред всеки друг.
Той кимна.
— Тогава това дете е единственият човек в Англия, който е на такова мнение.
— А сега — каза Робърт с наслада, докато се разхождаше с Елизабет в прохладата на юлската сутрин край реката, — имам новини за теб. Такива добри новини от Шотландия, каквито не си чувала отдавна.
— Какви новини? — Тя веднага застана нащрек. „Пратеникът на Сесил каза, че никой не може да получава новини по-бързо от мен. Какви новини може да е получил Робърт, които аз да не знам?“
— Държа няколко слуги в Нюкасъл и Единбург — каза той небрежно. — Един от тях дойде в къщата ми днес следобед и ми каза, че Сесил бил уверен, че ще склони французите да сключат споразумение. Неговият слуга казал на моя, че Сесил писал на съпругата си да го очаква у дома в средата на този месец. Като се има предвид, че Сесил никога не би оставил работата си недовършена, можем да бъдем сигурни, че е уверен в скорошното сключване на договора.