— Не жената е тази, която проявява неблагодарност; а любовникът й — каза грубо сър Никълъс Бейкън. — Но кой е готов да й каже? И кой е готов да предизвика него?
Възцари се пълно мълчание.
— Не и аз, във всеки случай — каза сър Никълъс спокойно. — Сесил ще трябва да намери разрешение на този въпрос, когато се прибере. Защото, кълна се в Бога, нещата не могат да продължават така още дълго. Това е скандал, което е достатъчно лошо, но освен това я поставя в неясно положение. Тя не е нито съпруга, нито девойка. Как ще роди син, когато не може да погледне друг мъж, освен Робърт Дъдли?
— Може би ще роди син от Дъдли — каза тихо някой отзад.
При това предположение някой изруга, друг се надигна рязко и излезе от стаята.
— Тя ще изгуби трона си — каза твърдо друг мъж. — Страната няма да го приеме, Камарата на лордовете няма да го приеме, Камарата на общините няма да го приеме, и — знаете ли, милорди — дяволски сигурно е, че аз няма да го приема.
Разнесе се бърз шепот на съгласие, после някой каза предупредително.
— Това е почти измяна.
— Не, не е — настоя Франсис Бейкън. — Казано бе само, че някой няма да приеме Дъдли за крал. Решено е. В това няма измяна, тъй като той никога няма да бъде крал, в мислите ни не съществува такава възможност. А Сесил ще трябва да се върне у дома и да се погрижи неговите мисли също да не допускат такава възможност.
Човекът, който вече приемаше себе си като крал на Англия във всяко отношение, освен по име, беше в двора на конюшнята и оглеждаше ловния кон на кралицата. Тя беше яздила толкова малко, че един коняр извеждаше коня да го разтъпква, и Дъдли искаше да се убеди, че момчето е толкова внимателно към чувствителната уста на коня, колкото щеше да бъде и той самият. Докато той леко подръпваше ушите на кобилата и опипваше меката й като кадифе уста, зад него се приближи Томас Блаунт и тихо го поздрави:
— Добро утро, сър.
— Добро утро, Блаунт — каза тихо Робърт.
— Има нещо странно, което си помислих, че е редно да узнаете.
— Да? — Робърт не обърна глава. Никой, който гледаше двамата мъже, не би си помислил, че са заети с нещо друго, освен грижата за конете.
— Снощи се натъкнах на пристигнал с кораб товар от злато, вмъкнат контрабандно от испанците, натоварен от сър Томас Грешам от Антверпен.
— Грешам ли? — попита Дъдли изненадано.
— На борда имаше негов служител, въоръжен до зъби, поболял се от тревога — описа го Блаунт.
— Злато за кого?
— За хазната — каза Блаунт. — Дребни монети, кюлчета злато, всякакви форми и размери. Моят човек, който помагал с разтоварването, каза, че според мълвата това било злато за изсичане на нови монети, за да се плати на войската. Помислих си, че може би ще искате да знаете. Било е на стойност около три хиляди лири, а преди е имало още, и ще има отново другата седмица.
— Наистина искам да знам — потвърди Робърт. — Знанието е пари.
— Тогава се надявам парите да са от златото на Грешам — подметна хапливо Блаунт. — А не този метал без стойност, който имам в джоба си.
Половин дузина мисли изникнаха едновременно в ума на Робърт. Той не изказа гласно никоя от тях.
— Благодаря ти — каза той. — И ми съобщи, когато Сесил потегли към къщи.
Той остави коня при коняря и отиде да намери Елизабет. Тя още не беше облечена: седеше на прозореца в личния си кабинет с пелерина около раменете. Когато Робърт влезе, Бланш Пари с облекчение вдигна поглед към него.
— Нейна светлост отказва да се облече, макар че испанският дипломатически пратеник иска да я види — каза тя. — Казва, че е твърде уморена.
— Оставете ни — каза Робърт кратко и изчака, докато придворните дами и прислужничките излязоха от стаята.
Елизабет се обърна и му се усмихна, взе ръката му и я притисна към бузата си.
— Моят Робърт.
— Кажи ми, моя красива любима — прошепна Робърт, — защо докарваш кораби, натоварени със злато, от Антверпен, и как плащаш за всичко това?
Тя ахна леко. Цветът се отдръпна от лицето й, а усмивката — от очите й.
— О — каза тя. — Това ли?
— Да — отвърна той с равен тон. — Това. Не мислиш ли, че е по-добре да ми кажеш какво става?